Необикновените пътешествия на Джонатан Суифт
- Автор: Шурбанов Александър
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Необикновените пътешествия на Джонатан Суифт». Краткое содержание книги:
Цялата нова история на Англия по времето на Суифт след реставрацията на Стюартите през 1660 и тяхното повторно и окончателно отстраняване от парламента през „славната“ 1688 г. е един непрекъснат низ от преследвания и екзекуции ту на протестанти, ту на католици. Особено зверска е разправата с католиците в родната страна на писателя — окупираната от англичаните Ирландия. Двете големи европейски войни, в които Англия взима дейно участие — Войната на Аугсбургската лига (1689–1697) и Войната за испанското наследство (1701–1713). — са също религиозни по форма и също като че ли се заключават в единоборството между католици и протестанти. На тази омраза привидно се дължи и постоянно тлеещото съперничество между Англия, Холандия, Испания и Франция. Суифт — както и всички негови съвременници — не успява да съзре под религиозното противопоставяне централния класов конфликт на своята епоха — конфликта между капитализма и феодализма, между буржоазията и аристокрацията. Но безкрайните кръвопролития в името на една или друга религиозна догма го ужасяват и отвращават. Цялата съвременна политическа история се превръща за него в една гигантска изтребителна лудост. В отношението си към войната, проявено съвсем определено в цялата му политическа, и литературна дейност, Суифт продължава най-добрите традиции на английския хуманизъм. В „Пътешествията на Гъливър“ многократно се бичува жестокостта и абсурдността на милитаризма, описват се страданията, които той носи на народите. Човек неволно си спомня за антивоенните размисли на Томас Мор в неговата „Утопия“. Разликата е, че сега, два века по-късно, Англия вече е стъпила сигурно и безвъзвратно на пътя на империалистическото развитие и историческата логика я води към все по-яростни и кървави стълкновения по всички краища на света.
В миниатюрния свят на Лилипутия и Блефуску националното и Класовото високомерие изглеждат детински смешни. Тук Гъливър има случай неведнъж да се сблъска и с покварата на двореца, с неговите дребнави интриги, с лицемерието и макиавелизма на управляващите. Заключението, до което той стига след деветмесечния си престой, е никога вече да не оказва каквото и да било доверие на князе и министри.
Вярно е, че и в Лилипутия се намират макар и малко добри хора. Но най-многото, което те могат да направят за Гъливър, е да го предупредят тайно за готвещата му се съдебна разправа или да пледират пред императора за замяна на смъртната присъда с ослепяване. Инак биха рискували високите си постове.
Изследователите на Суифтовото творчество предлагат множество успоредици между персонажи и епизоди от „Пътешествията на Гъливър“ (и най-вече от „Лилипутия“), от една страна, и някои исторически личности и събития от времето на автора — от друга. Твърде вероятно е Флимнап да е премиерът на вигите Уолпол, а Болголам — херцог Аргайлски, и тайното отпътуване на Гъливър от Лилипутия за Блефуску да изобразява бягството на водача на торите Болингброк във франция след победата на неговите политически противници през 1714 г. Всичко това е наистина възможно, като се има пред вид активното участие на Суифт в партийната борба през онези години и желанието му да разобличи своите неприятели, макар и в алегорична форма. Но и без да разгръща обяснителните бележки, днешният читател разбира за какво става дума в „Лилипутия“. Той вижда в описанието на миниатюрната държава не просто зашифрован личен дневник на една политическа личност, а всеобхватна сатира на английската, а и европейската действителност от онова време.
Един вежлив великан се разхожда на пръсти из царството на важните дребосъчета, разглежда ги с любопитство и внимава да не настъпи някоя знатна особа, да не ритне някой дворец. Ако се наложи, той ще угаси цял царствен пожар по един доста непристоен начин, ще отвлече наведнъж цяла бойна флотилия, но ще продължава покорно да се кланя на „всемогъщия император на Лилипутия, радостта и ужаса на вселената, чиито владения се простират на пет хиляди блъстръги чак до края на земното кълбо; цар на царете, по-висок от всички човешки синове, владетел, чиито нозе стигат до центъра на земята и чиято глава опира в слънцето…“ — и който е не по-дълъг от средния ви пръст. Защото, какво друго може да направи Гъливър — или какво е можал да направи сред своите лондонски лилипути самият Суифт? Ето една уместна бележка на Лев Толстой: