Колието на кралицата

— Извинете, монсеньор, но откакто Ваше величество не е в Бастилията, времето за хранене на обед е променено, сега Бастилията се храни в един часа.

— Господине, човек научава по нещо всеки ден и аз ви благодаря. Продължавайте.

— Графиня Дю Бари идва от Люсиен, а това е едно непрекъснато слизане по поледицата.

— О, това няма да й попречи да бъде точна. Откакто е фаворитка само на херцога, се прави на кралица единствено пред бароните. От своя страна разберете, господине, исках да обядвам рано заради монсеньор Дьо ла Перуз, който ще отпътува тази вечер и съвсем не би искал да закъснее.

— Монсеньор, Дьо ла Перуз е при краля и беседват с Негово величество за география, за космография. Следователно кралят няма да пусне толкова рано Дьо ла Перуз.

— Възможно е…

— Сигурно е, монсеньор. Същото се отнася и за Дьо Фаврас, който се намира при граф Дьо Прованс, за да разговарят без съмнение за пиесата на Бомарше6.

— За „Сватбата на Фигаро“?

— Да, монсеньор.

— Поканен е и Дьо Кондорсе, който в качеството си на геометрик може да се похвали с точност.

— Да, но той ще се вглъби в някоя задача и когато се откъсне от нея, ще се окаже закъснял с половин час. Що се отнася до Дьо Калиостро, тъй като този сеньор е чужденец и живее отскоро в Париж, вероятно все още не познава достатъчно живота във Версай и ще накара другите да го чакат.

— Виж ти — учуди се маршалът, — та вие без Таверне изброихте поименно всичките ми гости, при това в ред, достоен за Омир и за моя беден Рафте.

Метр д’отелът се поклони.

— Не споменах за Дьо Таверне, защото е стар приятел, който ще съблюдава обичаите. Мисля, че това са осемте куверта за тази вечер!

— Отлично. Къде ще ни настаните да вечеряме?

— В голямата трапезария, монсеньор.

Маршалът хвърли поглед към стенния часовник.

— Четири и половина е, господине!

— Да, монсеньор, и ето, че един конник влиза в двора. Това е бутилката ми с токайско вино!

— Ще бъда ли обслужван по този начин още двадесет години?

— Двадесет години! — чу се весел глас, който прекъсна херцога още при първия поглед в огледалото. — Двадесет години, скъпи ми маршале, пожелавам ви ги, но тогава аз ще бъда на шестдесет, тоест много стара.

— Вие, графиньо!? — възкликна маршалът. — Радвам се, че сте първа! Боже мой, колко красива и свежа! Моля, минете в будоара.

— О, значи насаме, маршале?

— А, не — трима… — обади се старчески глас.

— Таверне! — възкликна маршалът. — Злият гений на празненствата — прошепна на ухото на графинята.

— Нахалник! — промърмори графиня Дю Бари през гръмък смях.

И тримата минаха в съседната стая.