Момчето, което искало всичко да знае

Обкрачило я и викнало:

— Де, кончеее!

Дряновицата хвръкнала нагоре и се понесла над тръстиковото село. Момчето снело калпака си, размахнало го на прощаване и хвръкнало към своя роден край. Подир седем дни кацнало в бащиния си двор и се затекло към отворената врата, но майка му не го познала, защото било пораснало, две педи по-високо станало.

— Аз съм твоят син! — извикало момчето.

— Моят син — тъжно поклатила глава майката — беше по-малък. Той се изгуби преди две години. Сякаш потъна в земята.

Тогава момчето й разказало къде е било и що е видяло.

— С какво ще ме накараш да повярвам, че си мое момче, а не чуждо? — попитала майката.

Момчето помислило малко и заприказвало за пендарата, как я взело от камъка и как я укрило в перушината на щърковото гняздо.

И като изправило една стълба върху стряхата, то се изкачило на покрива, разровило перушината на гняздото и изкарало златната пендара. Майката разбрала, че тука няма лъжа, познала си момчето и го прегърнала сърдечно.

— Обещай ми — рекла тя, — че никога вече няма да бягаш от къщи и да се превръщаш на щъркел.

— Обещавам, мамо — врекло се момчето и прибрало хвърковатата си дряновица на тавана.