Къщата на духовете

Един банел от корсета на Нивеа се счупи и върхът му се заби между ребрата й. Почувства, че се задушава в роклята си от синьо кадифе с прекалено висока дантелена яка и много тесни ръкави, толкова стегната в талията, че когато си разхлабваше фустата, половин час се превиваше от стомах, докато червата й заемат нормалното си положение. Неведнъж беше обсъждала въпроса с приятелките си, боркини за избирателно право на жените, и бяха стигнали до заключението, че докато жените не си подкъсят полите и косите и не хвърлят дебелите фусти, е все тая дали ще могат да следват медицина и да имат право на глас, защото по никой начин не биха дръзнали да упражняват нито едното, нито другото. На самата нея обаче не й стискаше да се нареди сред първите жени, загърбили старата мода. Долови, че гласът от Галисия бе престанал да бие по мозъка й като чук. Настъпила бе една от ония дълги паузи в проповедта, към които свещеникът прибягваше често — той добре познаваше какво въздействие оказва всяка неловка тишина. Горящите му очи използваха тези мигове, за да преминат по енориашите — един по един. Нивеа пусна ръката на дъщеря си Клара и бръкна в ръкава си за кърпичка — капка пот се стичаше по врата й. Тишината се сгъсти, времето сякаш бе спряло в църквата, но никой не посмя да се изкашля или да застане по-свободно от страх да не привлече върху себе си вниманието на отец Рестрепо. Последните му думи още кънтяха между колоните.

И в този момент, както години по-късно си спомняше Нивеа, сред мъчителната тишина се чу съвсем ясно гласът на малката Клара: