Тайнственият смях

Той се надяваше и скърбеше в самотата си, и си представяше, че тя всъщност е с него и около него, че никога не е напускала къщата, а просто се е върнала.

„Къде? — питаше се той и сам си отговаряше. — Към нейната младост, към нейната невинност.“

Неговата теория е фантастична, но звучи успокоително: че в живота на всеки човек има място, с което, стига да желае, може да се слее и да се върне във времето, и че неговата съпруга сега живее заедно със смеха на едно по-добро място, в едно по-добро време. И понякога му се струва, че заедно с децата се смее и една жена, която си играе с тях или просто им се радва, и се сеща за онези стихове на Елиът. „Какво е можело да бъде. Какво е било. Думите ми се сливат с призрачния смях.“