Котенца

Скоро и шестте котенца бяха мъртви. Скоро шестте безмълвни пухкави топки бяха хвърлени в чувал. Баща й усука здраво горната му част, завърза я и едва тогава извади Пинки от сандъка. Треперещата котка го последва навън от плевнята, като започваше да съска и да мяука злобно всеки път, когато той се обърнеше към нея.

Марни стоя неподвижно доста дълго време, като съзнанието й бе обсебено единствено от мисълта за случилото се и тя отчаяно се опитваше да го проумее. Дали Господ бе изпратил баща й да убие котенцата? Той ли му беше наредил да направи това с тях — да ги отнеме от нея? Ако отговорът бе положителен, тя не виждаше как би могла да застане отново пред олтара и да вземе причастие. Момичето се изправи и тръгна към къщи, а от разранените му пръсти капеше кръв.

— Взе ли рецептата? — попита я майка й, когато тя влезе в кухнята.

— Госпожа Браун не можа да я намери. Ще ти я прати утре. — Не можеше да повярва, че лъже толкова убедително. — Господ ли взе моите котенца? — изтърси изведнъж.

Майка й я погледна смутено.

— Да — беше единственото, което можа да промълви.

— Ще му кажа аз на Господ! Той не може да прави така! Не може! — извика тя и побягна към стълбите.

Майка й я изгледа, но не я спря.

Марни Коуфийлд се заизкачва бавно, а ръката й се плъзгаше по гладкия полиран парапет.