Във всички галактики

Раменете на Преображенски потрепераха. Крамер вдигна ръце към небето. Там, във въглената чернота, сияеше вечната арка на Млечния път.

— Не — каза той глухо с някаква непоколебима увереност. — Не. Това не беше база. Нито телевизор. Този свят беше твърде прекрасен…

Той се запъна.

— …Толкова човечен.

Крамер мълчаливо съзерцаваше небето, без да го вижда. Никой не каза нищо.

— Ние убедихме себе си, че величието на каквато и да е цивилизация се въплътява преди всичко в техниката — каза той бързо. — Защо? Пришълците също не са роботи. Тук, на това място, далеч от дома си, те са изпитвали съвсем същите чувства и са създали онова, което им е липсвало: образът на родната природа. Приятели, това беше картина.

Преображенски стана и замислено погледна към камъка, на който беше седял, като че ли той все още пазеше топлината на онези загадъчни същества, които бяха идвали тук преди тях.

— Стягайте се — каза той, като се обърна рязко. После докосна рамото на Крамер.

— Твоята хипотеза, разбира се, е права. Но тя е уязвима от позицията на логиката.

Крамер кимна с глава.

— Да, разбира се. Моето обяснение е твърде утилитарно. Всичко е по-просто. След милиони години, на други планети и в други галактики, в царството на каквато и да е свръхтехника художникът ще си остане художник, рисуващ където и да е, с каквото и да е и на каквото и да е. Иначе той не може, ето цялата логика.