Будапещенката

Оставиха ме за известно време. Разпитвали фурнаджийката и не знам кого още. Един ден ме закараха при най-главния, струпаха ми още бой… и айде по етапен ред.

Дядо въздъхна:

— Защо ги работиш тия работи? Защо?

Последва патетичен отговор:

— Име да ми се слави, дедо!

— Ако е име да ти се слави, да беше станал околийски началник.

— Околийски нема да станем!

— Нема я — кой ще ти даде!

— И да ми даде, сѐ това! От околийски по-лошо има ли?

— Те ти сега! Защо?

— Защо?… Околийският управлява ли околията?

— Управлява, затова е околийски.

— Демек знае къде кого го сърби, та там да го почеше.

— Требе да знае.

— Требе, ама не знае! И не може да знае! По тия причини секи околийски е за боклука.

— Айде сега!

— Айде-не айде, така е. И не само околийския, секи човек, щом смета за редно не друг, а баш он да коландри останалите, е за боклука. Дедооо, слушай мене: свестните ора работата си гледат — несвестните само драпат началство да станат!

Старецът отново събра трохи от коленете си.

— Ти тия работи у Сърбия ли ги научи?

— Защо па у Сърбия? Знам си ги отнапред.

— А тия, що знаят сичко отнапред, за боклука ли са?

— Не са.

— Може и да не са, ама за бой са! Те затова си си изкарал боя у Сърбия.

Знаещият всичко „отнапред“ изведнъж скочи. От ноздрите му заизскачаха конеподобни пръхтения — лошо предзнаменование. Мама, баба, братът и сестрата се заеха да го успокояват. Успя да се овладее и величествено напусна софрата.

На сутринта отново подхвана недовършения кош. Продадената нива отдавна беше наименувана Будапещенката.