Сватбата на Дочо

— Стана що стана, доведохме Ника!

Старецът нищо не каза. Двамата мълчаливо влязоха вкъщи. Развеселените сватбари честитиха снаха, а булката почтително му целуна ръка. Дядо с някакво подобие на усмивка се обърна към младоженеца:

— Коя ти е невестата, чоджум?

— Нали ти казах — Ника!

— Ника, ама нещо мъжка ръка ми стисна!

Дочо викна малко пресилено:

— Ника е това, Ника!

В същото време кумът най-неочаквано оповести, че вече е късно и че младоженците трябва да си лягат. Внезапна тишина. Това, както казваме сега, не влизаше в сценария. Булката трепна, поозърна се и неочаквано побягна. Младоженецът малко тромаво хукна подире й.

Сватбарите мигновено се изпариха. Дядо сърдито подбра баба да спят. В стаята останахме само мама и аз. Дочо се върна посърнал, поседна до обезлюдената трапеза и замълча с наведена глава. Първа наруши мълчанието майка ми, като продума едвам чуто:

— Докъде я гони?

— До чешмата.

— Още ли не си разбрал кого ти доведоха за невеста?

Дочо изпъшка:

— До чешмата беше Ника… от чешмата натам Гоца.

Мама пое въздух на пресекулки:

— Дочо, Дочо…

Той се загледа в тъмните стъкла на прозореца и рече в скороговорка:

— Я знаех сичко…

— Знаеше ли?

— Знаех… още от оня ден — чух кога се наговаряха ергените…

Мама сведе глава, замисли се… и заплака.

Стана ми никакво, та излязох да вдъхна прохладен въздух. Пееха трети петли. Скоро щеше да разсъмне.