Гадателката
- Автор: Джеймс Доналд
- Серия: constatin vadim #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефан Величков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гадателката». Краткое содержание книги:
Инспектор Константин Вадим се връща в родния си Мурманск. Разследването на жестокия сериен убиец Монструм в Москва завинаги го е отвратило от политическите игри. Но веднага попада в нов кошмар — този път личен.
Жена му Наталия, лекарка в „Бърза помощ“, изчезва безследно. Скоро става ясно, че по същото време е изчезнала и друга жена — служителка в местното консулство на САЩ.
Случаят придобива екстрена важност за руското и американското правителство.
В Мурманск текат избори за нов губернатор, а по същото време в различни американски градове откриват неизвестни жертви с татуирана буква „К“ на рамото.
От Москва пристига представител на ФБР.
Константин Вадим и Аби Кънингам — бяло руско ченге от отдел „Убийства“ и черна специална агентка от ФБР — трябва да се промъкнат през смъртоносния лабиринт, изплетен от руската мафия, корумпирани политици и продажни ченгета…
И този следобед ще приберем най-малко двадесет или тридесет хлапета под дванадесет-тринадесетгодишна възраст. Много от тях, които имат родители, работещи на панаира, ще освободим. Те се познават по това, че за тях са полагани сравнително добри грижи. Останалите — слаби и нерядко болни — ще вземем под наша опека и ще се погрижим да бъдат настанени в американското сиропиталище на улица „Фестивална“. Имаме и микробус, който ни чакаше. Само че в момента бях освободил хората си да хапнат по наденичка и да се сгреят с по една перцовка, преди да се заловим за работа. Останах за малко сам.
Поех дълбоко дъх и го изпуснах на тънки струйки замръзваща пара. Погледнах напред, после и назад. Поколебах се още миг на малката уличка между шарените палатки. Разбира се, че ще се колебая. Едва ли ще ми бъде весело, ако ме види някой. Само че мен нещо ме теглеше. Някаква идея фикс. Направих една плаха крачка, после още една към входа на палатката с крещящо ярък надпис над него. Погледнах назад през рамото си. Какво правех тук, за бога? Как можех дори да си помисля, че ще вляза там?
Влязох. Светлина озари лицето ми.
— Хайде, влизай бързо — каза тя. — Този вятър реже като нож.
Вмъкнах се в палатката и спуснах висящата брезентова врата след себе си. Помещението беше малко, с протрити ориенталски килими на пода, вече почернели от разтопен сняг, внесен с обувките на посетители. Светлината идваше от дузина полуизгорели ароматизирани свещи на метален полилей, провесен на ръждива верига.
Зад маса със зелена плюшена покривка седеше старица и ме гледаше с характерни узбекски очи. Дръпна от ръчно свита цигара толкова силно, че бузите й хлътнаха, и после изпусна дима, който увисна като голям облак около главата й.
Чуваше се тихо, хипнотизиращо думкане като от барабан. Озърнах се озадачен и ми трябваше време, докато установя, че старицата потропва с незаетата си ръка под масата. Тъмните й очи се спряха за дълго върху лицето ми. Изучаваше подробно чертите ми, движеше хлътналите си устни така, че пепелта от цигарата неизменно падаше встрани от нея. Забелязах, че плюшената покривка е прогорена на много места.
— Седнете, драги — изрече тя с южняшки акцент.
Настаних се на трикрако столче до масата. Стъкленото кълбо пред мен блестеше ярко с уловената във фокуса му светлина от пламъците на свещите. Ритмичното потрепване престана.
— На какво гледате? — казах аз, опитвайки се да взема инициативата в свои ръце.
Тя посочи стъклената топка, колодите карти до нея и накрая към парцаливите астрологични карти, окачени на едната от брезентовите стени, и отвърна:
— Нямам предпочитания. Понякога с топката, понякога с картите, а също и на ръка.
Сложи на масата две карти, обърнати с лицето надолу.
Правя каквото мога, приятели. Опитвам се да ви обясня как започна всичко. В този момент, убеден съм, аз прекрачих в кошмара — или по-точно влетях с всичка сила в него. Поне според мен това беше началото му. Чуйте.
— Какво искате да знаете? — попита тя.
Нямах отговор на този въпрос.
— Каквото и да е — отвърнах. — Всичко.
Старицата се усмихна. Навън се изви кратка вихрушка. Тя се ослуша и каза:
— Вятърът също ни говори.
Пресегна се напред и изпод широкия ръкав от жълто-черна коприна се показа грапава длан с едри кокалчета като на работник, упражняващ тежък физически труд. Хвана пръстите ми и ги изви назад толкова силно, че усетих болка. Вгледа се в плетеницата от линии на дланта ми.
— Пресичащи се линии в областта на Юпитер — започна тя тихо — означават тормоз. Страдали сте в миналото. В недалечното минало.
— Кой не е страдал през гражданската война? Кой руснак не страдаше?
Изсумтя пренебрежително. С другата си ръка натисна в основата на средния ми пръст и продължи да говори монотонно:
— Това е областта на Сатурн. Дългите фаланги са признак на дълбока душевност, на чувство за хармония…
Наведох глава към едното си рамо — скромно съгласие с уменията й. Според мен беше вярно, че вече се чувствах по-улегнал, наближавайки четиридесетте.
— Обратното — каза тя със същия лишен от интонация глас, — един къс Сатурн означава неблагоразумие, прибързаност, склонност към импулсивни постъпки. — Усмихна се лекичко. — Къс Сатурн като вашия.
Казах си: „Дявол да го вземе, тя е само някаква си врачка.“ Но не беше свършила.
— Има още нещо — добави. — Съсредоточаване на гънки при Сатурн сочи нещастие.
— Аз дойдох с нагласа за добри предсказания. Нещастие ли? — Инстинктивно дръпнах ръката си, но тя я задържа.
— Боите ли се да го чуете?
Погледнах я в очите напрегнато. Естествено, че се боях. Но не можех да направя нищо. В моя случай това беше болестно състояние. Признавам си. Един непогребан страх.