Мартеница

— Другарко… — тихо каза той. — Не знам… какво да кажа. Толкова години съм тука… Елате, елате! Заповядайте!

Той я заведе при децата. Те бяха по-малко от четиридесет и три и за някои имаше по две мартеници. Настана боричкане, смехория — гласът на Марта се извиси.

— Всички ли имат сега? — попита тя накрая.

— Да-а-а! — извикаха децата.

Тя ги огледа и забеляза едно момче, което мълчеше. То беше русо и ужасно слабо — изглежда, костите му толкова бързаха да го направят мъж, та щяха да му пробият кожата.

— А ти? — попита го Марта.

— Какво аз? — направо грубо я попита и момчето.

— Как какво? — зададе третия въпрос от диалога дарителката на мартеници и с решителна крачка отиде при него. — Каквото на всеки, разбира се, и на теб.

Момчето се изчерви силно.

Марта разрови чантата си и откри, че са останали пет мартеници.

— Пет — каза тя. — Последен си, но пък за тебе са пет. А, не. Чакай. За тебе са четири, защото едната си е за мен.

Докато окачваше четирите мартеници на момчето — дългокрако и мълчаливо като щъркел, — Марта изтърва шала си и побелялата й коса потече по рамото му.

— Каква мартеница! — тихо каза човекът с престилката.

— Коя? — попита Марта. — Всичките горе-долу са еднакви.

— Не, нищо — каза човекът. — Аз не за това. Аз си измислям. Нищо, нищо.

Все тъй заливан в нежна светлина, която извираше от самия него, човекът — прекарал половината от живота си между самотни момиченца и момченца — наистина беше видял една великолепна, жива мартеница, — която тайно си подари и която дълго щеше да помни.