Протокол на една командировка

— Не си представям, а го знам. Ние в Гърция, оттам в Югославия и накрая не помня колко точно ни излезе, но направо опросях, като се прибрахме, сериозно ти говоря. Специално моето положение е такова, че, както се казва, едвам свър…

Джони внимателно сипа супата в чинията, той я бе донесъл в метално канче; някакъв стажант-сервитьор остави виното в кофа с лед на специална стойка край масата; може да е нищо, но този начин на сервиране ми доставя удоволствие.

— … звам двата края. Може би не ми вярваш, но това е моето положение.

— Защо да не ти вярвам, нали го виждам по себе си.

Това е нашето положение. Добре, че на човека е дадена способността да се улисва в грижите си и така забравя по-лесно. Понякога забравя всичко. Дори и как се свързват двата края. И ние с Митака се улисахме в нашия обед, даже за известно време и разговорът замря, но след това отново се оживи, поливан от бутилката, и пак така откровен, както по време на пътуването, а не както бяхме започнали да се будалкаме с мълчанието на площадката. Постепенно стигнахме и до по-дълбоки признания. На масата се разкриха страни от интимния ни семеен живот, ужасно сив и еднообразен, и много скоро се разбра, че с редки и незначителни изключения — колкото само да се потвърди правилото — ние двамата сме роби на съпругите си и сме още обезличени, почти ликвидирани като самостоятелни мъже, със собствен пол и характер, и ни е останало ей така само да гледаме живота наляво-надясно, и въобще, каквото има за гледане, а напоследък имало ужасено много — какво става с тоя народ! — човек с очи може да се побърка. А отвън край прозореца се разхождаха нови деца, не по-малко забележителни от онзи младеж, който в началото се опита да ни заблуди, че наистина е младеж, и те не можеха да ни заблудят в никой случай, някои от тях изобщо никак не искаха да ни заблуждават, и вътре мюзикбоксът пак изблъскваше от светлата си кутия неопитомени ритми, отричащи гръмко всякакви задръжки.