Ръката
- Автор: Цончев Дончо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ръката». Краткое содержание книги:
Мисля, че ме забравиха. Иначе не мога да си обясня как допуснаха да чувам всичките интимности, за които говореха. Марина попита Юлика какво прави годеникът й (сега научавах това), лицето на Юлика се натъжи изведнъж. Всичко било о’кей, така каза. Но тя разчиташе, изглежда, на изражението на лицето си. Марина отривисто сподели, че не можела да я разбере. И аз не мога, каза Юлика. Марина я попита защо не го е довела тази вечер. Тогава Юлика й каза, че не е била при него сега. А при кого? При Иван. И какво? Същото, каза Юлика, като опита да се засмее.
Взех едно списание с някакви камини. Шибнах една гроздова мълчаливо.
— Ракия ли е? — попита ме Юлика.
— Да — казах. — Искате ли малко?
— С удоволствие.
Марина стана за чаша, аз налях на Юлика. Наздраве. За ваше здраве.
— Ти пък защо й говориш на ви? — попита ме братовчедката изненадано.
Свих рамене. Запалих цигара и отворих отново списанието с камините. Бях горд и остро щастлив, че Юлика не ме закачи за костюма. Аз съм си аз (и кой не е така?) във фрак или във ватенка. Юлика разбираше това, ето защо я обичах. Ами да — аз я обичах, защо да се плаша от думата?
Мислех го в момента, когато чух как е спала с Иван. Сега, преди малко. Ама за пръв път, подскочи Марина. Може би и за последен, не знам, каза Юлика. Тя отново се натъжи. После каза, че било хубаво. И с годеника било хубаво, това го изчопли Марина. Нормално, каза Юлика. Естествено. И гласът й угасваше. Шибнах още една ракия. Телефонът звънна и братовчедката скочи. Изглежда, беше онзи тиквеник, защото тя ни загърби и дълго остана със слушалката. Юлика поиска още малко ракия, веднага (и с радост, че не ми трепере ръката) й налях. Погледнах я в очите и се смаях. Тя беше дълбоко нещастна.
То беше невъзможно, ако не го видиш с очите си. Та тя беше най-веселият човек, когото съм срещал изобщо. Та тя имаше всичко. Бог е бил щедър за нея — от сто метра ще усетиш облака от радост, надежди, неограничени възможности, които се излъчваха даже от гърба й.
Усмихна ми се, за да скрие, което видях, остави си чашата и се облегна назад. Затвори си очите. Приличаше на жена във влак, която е тръгнала от далечна гара и към още по-далечна гара отива.
Ония играеха табла и тихо чаткаха пуловете. Братовчедката имаше вид, че ще изкара тъй със слушалката до сутринта. Гершуин и аз се давехме в себе си нежно и тъкмо мислех за това, когато видях как ръката ми оставя списанието с камините, премества се полека към Юлика и хваща нейната ръка.
Видях това — не си спомням да съм посягал. Ръката на Юлика беше изненадващо малка и гладка. Тя се стисна за мен. Скри се в дланта ми. Пиле съм виждал да се шмугва в трънака, когато се стрелне отгоре му ястреб.
Така живяхме дълго — ръцете споени. Може би цяла минута. Може би — две. — Тя не си отвори очите и още помня как сълзите й се подават под клепките, как тръгват надолу полека…
Табладжиите се скараха. Братовчедката остави слушалката. Юлика отиде до банята и след малко се върна, по-хубава от всякога.
И това беше всичко.
Наскоро трябваше да си сменям квартирата, после съдбата… но това всеки го знае по себе си.
Не съм я виждал. Не зная какво стана с нея, но и сега не ми е толкова любопитно. Сега, когато зная комай всичките варианти на привидно неизброимите пътища на живота.
Сега, когато отлично зная какво разплаква жените, какво ги развеселява — сега, когато няма как да не зная защо се карат до пяна мъжете, на какво се надяват децата и старците, и седемнайсетгодишните лъвчета.
Сега, когато с растящо учудване питам и питам: какви неописуеми сили и знаци минават в душите ни, боже, когато човекът в ръката си усети човешка ръка?