Сърцето на Луцифер
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: diogenes trilogy #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сърцето на Луцифер». Краткое содержание книги:
Странна и необяснима гибел застига проф. Хамилтън пред очите на ужасените му студенти.
Хорас Соутъл е на делови обяд в скъп нюйоркски ресторант, когато буквално от небето — изхвърлен от 24-тия етаж — върху масата му се стоварва обесеният труп на художника Чарлз Дюшам.
Майкъл Декър — висш служител на ФБР — е открит в дома си, прикован за стола със старинен щик…
Серията мистериозни показни убийства продължава, а полицията разполага само с онези улики, които тайнственият убиец нарочно е оставил, за да направи загадката още по-заплетена: влакно от плат, произведен в Тибет; въже за бесене с 13 възела, създадени по сложен математически модел; старинно оръжие, необяснимо как изчезнало въпреки усилената охрана…
Лейтенант Винсънт Д’Агоста единствен притежава ключ към зловещата мистерия — писмо от специалния агент на ФБР Пендъргаст, дошло сякаш от отвъдното. Писмо, което разкрива потресаващи тайни и на което никой не вярва… Д’Агоста е принуден да разчита само на себе си в едно разследване, което го изправя пред избора между приятелския и професионалния дълг, превръща го от преследвач в мишена.
А танцът на Смъртта продължава, кухите й очи се втренчват в нови и нови жертви… и в един диамант, червен като кръв и студен като сърцето на Луцифер.
— Както казах…
Диуейн видя как пръстите на едната му ръка отново оживяват разтреперани и започват да дърпат, да щипят кожата на лицето.
Това беше твърде странно.
— Аз… — започна професорът, но ръката му попречи да продължи. Устата му се отвори и затвори няколко пъти, изпускайки само глухо хриптене. Направи още една мъчителна стъпка, като робот, и наново се спъна.
— Какви са тези неща? — попита той с дрезгав глас. Господи, сега клепачите му се бяха опънали гротескно, двете ръце дращеха и след миг върху бузата му се появи кървава струйка.
През залата премина тревожен шепот.
— Има ли нещо, което да не е наред, професоре? — осмели се да попита асистентът.
— Аз… зададох… въпрос — протътна професорът почти против волята си, гласът му бе заглушен от дланите върху лицето.
Поредна залитаща стъпка и внезапен писък:
— Лицето ми! Защо никой не иска да ми каже какво става с лицето ми?
Пълно мълчание.
Пръстите се мачкаха, юмруците удряха носа, който изхрущя леко.
— Махнете ги от мен! Те се впиват в лицето ми!
Ама че гадост: сега от ноздрите му течеше кръв и пръскаше бялата му риза и елегантния графитен костюм. Пръстите му раздираха, късаха като нокти на граблива птица; ето, единият се вдигна — и Диуейн с ужас видя как се забива в очната кухина.
— Вън! Извадете ги!
Последва рязко, въртеливо движение, което напомни на Диуейн на загребване на сладолед и внезапно очната ябълка изскочи, уродливо голяма, потръпваща, взряна право в Диуейн от невъзможен ъгъл.
В залата отекнаха писъци. Студентите от предната редица се отдръпнаха ужасени. Асистентът скочи от стола си и се втурна към Хамилтън, който ожесточено го отблъсна.
Диуейн седеше вкаменен на мястото си с изпразнено съзнание и парализирани крайници.
Сега професор Хамилтън правеше една след друга механични стъпки, раздирайки лицето си, отскубваше цели кичури коса и влачеше крака, сякаш всеки момент щеше да се сгромоляса върху Диуейн.
— Лекар! — изкрещя асистентът. — Извикайте лекар!
Магията се развали. Настъпи внезапно движение, всички се надигнаха изведнъж, запрескачаха изпуснатите книги, чуха се паникьосани гласове.
— Лицето ми! — викаше професорът през врявата. — Къде е лицето ми?
Някои от студентите се втурнаха към вратата с крясъци, други се блъскаха напред, към пострадалия професор, наскачаха върху подиума, опитвайки се да го спрат. Той се нахвърли върху тях слепешката, скимтейки неистово, с лице като кървава маска. Някой, който се опита да се измъкне от редицата, настъпи жестоко Диуейн. Капки кръв опръскаха лицето му: той усещаше топлината им върху кожата си. Все още не можеше да се помръдне. Осъзна, че не е в състояние да отмести очи от професора, че не може да избяга от този кошмар.
Студентите бяха успели да свалят професора на подиума и сега се хлъзгаха в кръвта му, опитвайки да задържат гърчещите се ръце и подскачащото тяло. Докато Диуейн гледаше, професорът ги изблъска с демонична сила, грабна чашата с вода и я разби в пода, след което крещейки започна да реже със стъклата гърлото си, сякаш се опитваше да изгребе нещо.
В един миг Диуейн осъзна, че може да се движи. Той се завъртя и хукна към пътеката между редиците. Спринтира към стълбите срещу задния изход на залата. Единственото, за което можеше да мисли, беше как да избяга далеч от този необясним ужас, на който бе станал свидетел. Докато се измъкваше през вратата и се носеше с пълна скорост по коридора, една фраза продължаваше да ехти в съзнанието му отново и отново:
Аз ще ти покажа страха в една шепа прах.
2
— Вини? Вин? Сигурен ли си, че не искаш помощ?
— Не! — Лейтенант Винсънт Д’Агоста се постара гласът му да прозвучи спокойно и хладно. — Не. Всичко е наред. Само още няколко минути.
Той погледна към часовника: беше почти девет. Още няколко минути. Да, бе. Щеше да е доволен, ако успее да сложи вечерята до десет.
Кухнята на Лора Хейуърд — той все още мислеше за нея като за нейна; беше се преместил едва преди шест седмици — представляваше истински оазис на реда, толкова спретната и изрядна, колкото самата Хейуърд. Сега мястото приличаше на бойно поле. Мивката преливаше от мръсни чинии и тенджери. В нея, както и около празното кошче, се търкаляха половин дузина празни кутии и остатъци от доматен сос и зехтин. Почти толкова готварски книги лежаха на плота с побелели от трохи и брашнен прах страници. Единственият прозорец, гледащ към заснежената пряка на Седемдесет и седма и Първа улица беше изпъстрен с мазни петна от пържени наденички. Въпреки силната струя на вентилатора, миризмата на изгорено месо бе заседнала упорито във въздуха.