Поне една празна маса

Дейв Ли беше починал от рак, скоротечна форма. Доста рядка… тогава. Сега я наричаха скорак, все едно кои органи ти поразява. И програмистът беше умрял от скорак. И кой още?

Не се оказа трудно — нужни ми бяха само три дни — да намеря данните за първите случаи и да ги сравня с регистрираните посетители на ресторанта. Малко аритметика — най-първите починали безспорно са хапвали тия дни или може би следващия месец, някъде там. Прихванали са вируса сега и са го занесли със себе си обратно, за да заразят със скорак други хора и да предизвикат епидемия, която да ги зарази сега, за да се върнат в миналото и да… За Бога, дори не бих могъл да занеса всичко това на шефа си. Този ресторант е вече три години напред в бъдещето, което означава, че е пълен днес, ще бъде пълен и утре, и вдругиден, и следващата седмица… и, следователно, не е затворен. Дори да съм разказал някому, не са ме взели насериозно. Не, дори да съм щял да разкажа. Не, дори ако ще разкажа… Ох!

Във всеки случай, нямам намерение да стоя със скръстени ръце и да чакам скоракът да покоси и мен след време. Ще си оставя папката на бюрото и ще закача това писмо за корицата й. След това излизам и отивам да вечерям.