Ангелинка

Леля Станка и леля Дъмша се засмяха и казаха нещо одобрително, но аз нищо не чух. Не можах да стоя повече от срам. Повърнах се и избягах при овцете.

На другия ден леля Дъмша и Ангелинка заминаха, без да мога да ги видя още веднъж.

Но дълго време след това, когато и да вървях, свирейки с цафарата си подир моето кротко стадо, в гърдите ми под скъсаната овчарска абица биеше едно мъничко сърце, безкрайно влюбено.

И до днес още, когато си спомня за тая мъничка Ангелинка, не мога да разбера истина ли беше това, или сън.