Моите приятели

Никой не се обади. Той слезе при гнездото си. Неговата пустота и самота го ужаси. Той кацна близо до него на едно клонче и заплака жално и безутешно. Славеите го гледаха съжалително. Поразени от неговата скръб, те престанаха да пеят. Червеношийката, която знаеше всичко и имаше милостиво сърце, избяга в гората да не чува плача на нещастника.

— Е, хей, престани! — извика му сойката, която долетя от гората. — Една неверница не заслужава такава скръб. Ти тук плачеш за нея, а тя там в гората, знаеш ли, какво прави с врабеца?

И сойката нахално се изсмя.

Поразен от тая вест, съпругът на кадънката престана да плаче и с решителност отлетя в гората.

Скоро там се вдигна шум, писък, вик. Птичките от китката се разбягаха, настръхнали и уплашени.

И в тревата сред ливадите паднаха с шум врабецът и съпругът на кадънката, счепкани с ожесточение. Вдигна се вик и перушина. Двамата врази си нанасяха по главите страшни удари с яките човки и се шибаха в тревата като две еластични топки, дърпани с конец. Кадънката хвърчеше с писък над тях и викаше отчаяно:

— Помощ, помощ!

Борбата ставаше страшна. Кръв обагри гърдите на мъжа, който се бореше за честта си. Две пера паднаха от опашката на врабеца.

— Помощ, помощ! Няма ли кой да ги разтърве? — пищеше кадънката и с ужас гледаше как мъжа й все повече отпада, удрян от яката човка на врабеца.

— Помощ, помощ!

Възмутен от тоя шум и писък, от гората долетя сокол, сви се над ливадите и погледна. Изпокриха се наоколо птичките, коя де свари. Само кръвните врази се биеха на живот и смърт в тревата и не виждаха нищо наоколо.