Отец Герасим

— А-а, тоя дявол усети нещо. Чу момите и рипна. По гласа позна някоя — рече Стоичко.

— Младене, къде? — викна строго кметът по него.

— Към кукурузите. Гледам, добичета минават.

— Не добичета, ами момичета видя ти, приятелю — каза кметът със снизходителна доброта.

— Младенчо — викна отец Герасим, — върни се, да си ходим заедно. Както съм сега, не мога да отида до манастира без подпирач.

— Добре, добре — обади се Младен и се мушна из върбалака.

— Дръж се, отче. Не ме срами. По-млад си от нас.

— Много пих — каза отчето и увиси безсилно глава.

Свечери се. Денят дохожда бавно, но си отива бързо. Слънцето се наклони силно над хоризонта и почервеня.

— Разсърди се нещо — изсумтя отец Герасим, като погледна.

— Утре пак ще ни пържи — каза Стоичко.

Духът беше отпаднал. Компанията се умърлуши. Кило вино стоеше на масата недопито. Цеко отиде да полива градината. Цековица потъна в земята. В кръчмата шеташе момчето само.

Жътвари на малки групи минаваха по пътищата към Щетино и здрачът полека-лека ги попиваше.

— Да си ходим — каза още веднъж кметът и стана.

— Прав си — отговори безсмислено Стоичко и също стана.

Отец Герасим облече расото и наложи калимявката.

Отнякъде дойде Цеко и с прекалена любезност се извини, че поради някаква работа ги оставил за малко.

— Вие пак заповядайте. Друг път ще се отсрамя по-добре. Сега ще прощавате.

— Ти сега, бай Цеко, ни дай сметката, да се разплатим, че да ходим. Закъсняхме.

— За сметката лесна работа. Като дойдете друг път, ще я уредим.