Вълчи нощи

С изправена козина и подвита между краката опашка белезникавият се върна назад и хукна през сечището, разтреперан от страх…

Започваше да се здрачава. Върху тъмното, пълно със сняг небе върхарите на гората изглеждаха още по-черни и мрачно неподвижни. Орлякът от свраки и сойки мълчаливо стоеше наоколо. Птиците бяха свили глави в настръхналата си перушина, сякаш се готвеха да заспят… От време на време някоя се обаждаше хрипливо, като че казваше на другите:

„Кураж, кураж!“ — но нейният дрезгав грак скоро замлъкваше. Тя сякаш се учудваше на нещо, клюмваше глава и се свличаше от клона…

През тая тъмна и студена нощ белезникавият вълк ви жалобно, вдигнал кучешката си глава към тежкото небе, което се готвеше да вали. Неговият вой отекваше глухо и самотно. Никой не му отговаряше. Дори ехото мълчеше, сякаш самата планина беше оглушала от зимата.