Мълчание за Вердюн

Картината винаги е една и съща, стотици, хиляди пъти. На есенното слънце лежи войник, няколко изгнили дрипи, малко кости, череп, малко снаряжение с ръждясала катарама, чанта за патрони. Той също би бил много щастлив сега още да е жив.

Някои търсачи смятат, че по формата на костта на брадичката могат да определят дали пред себе си имат немски или френски череп. Важно е също вече костите да бъдат върнати обратно в главното депо, защото иначе до сутринта лисиците ще са ги изяли. Странно е, че местните лисици ядат кокали. Сигурно нямат нищо друго за ядене. А тук има много лисици.

Търсачите клечат из безбройните малки дупки и ровят като къртици. Вярно, че костите, които намират, се идентифицират и отиват в гробища, мавзолеи, в огромни каменни саркофази. И въпреки това, сигурно би било по-добре да оставят на мира тези войници там, където са почивали десет или дванадесет години, при другарите им.

И става така, все едно самите те не желаят друго. Става така, като че ли самата земя ги пази и защитава от ръцете, които търсят сред тях метал и пари. Защото до мъртвите войници лежат и оръжията им. И често тези оръжия пазят бойната си сила.

Достатъчен е един удар с мотика в земята. Едно рязко забиване на лопатата стига и земята се пръсва с глух трясък, хвърчат осколки и смъртта посяга с бързите си ръце към търсачите. Мнозина са били разкъсани на парчета, мнозина осакатени, и всяка седмица прииждат нови. Смъртта, която първо е покосила войниците, сега бди над гробовете на загиналите, а земята ги пази, като че ли не е редно те да лежат в грандиозни мавзолеи, а трябва да останат там, където са паднали.