Разговори по пътя

— Точно така, защото неговият свят — това е корабът! Хиляди пъти вече сме говорили и никога не сме стигали до нищо ново. Да, светът на Раул — това е корабът. Какво всъщност искаш? Да копнее за нещо, да се поболее едва ли не за това, което така или иначе може да види едва след десетки години? И защо? Понякога дори се питам дали нямаше да е по-добре, ако не го занимавахме непрекъснато с нашите спомени за Земята. Така може да си помисли, че е бил излъган за нещо, и то само защото ние отдаваме прекалено голямо значение на тези работи и ненужно насочваме вниманието му към тях. А това само обърква децата.

— Все пак се чувствувам зле. Понякога дори… Какво ще бъде, като се върнем? Как ще се оправи в живота? Земята ще му е чужда и няма да има никакво отношение към нея. Няма ли да счита тогава кораба за своя родина? Разбираш ли, не искам после да започне да тъгува за един свят, в който до небето се стига просто със стълба. Паркът в първо ниво е висок петнадесет метра, но другите нива нямат и три метра. За нас корабът ще остане завинаги само транспортно средство, с което няколко души са тръгнали на път. Да, ние привикнахме към всичко и въпреки това нашият дом не е тук. Но децата не мислят така. Забелязал ли си колко далечна е за тях Земята? И корабът не е ли малко тесен, за да им бъде родина? Екипажът не е ли прекалено малък, за да представлява човечеството?

— А изследователите, които са се обричали на дългогодишна изолация, за да изпробват възможностите за работа при тези условия? За тях мислила ли си? Таку Ишихара живя четири години със семейството си в една стара космическа станция, без никакъв контакт с други хора, дори без радиовръзка с тях. Там нямаше парк, басейн, игрище и нито една оборудвана лаборатория… Нима са се оплаквали? Нима не работиха добре? Нима децата им не бяха възпитавани добре през тези четири години? При това бяха само четирима. А за четирима там нямаше дори достатъчно място — ти знаеш много добре как изглеждаше старата космическа станция. Как може ние да се оплакваме?