Сънят

Колкото и да се въздържах, запалих се и аз. Неговият разказ за надписа на дървото и тълкуванията на съня трябваше отдавна да ме убедят, че момичето наистина съществува, ако здравият разум не ми казваше, че това е невъзможно. Както и да е, дощя ми се да тръгна с него, заради приключението.

— Кога тръгваш? — попитах го аз. — Искам да дойда с тебе.

— Утре, но не мога да те взема. Съжалявам. Ти разбираш, нали? Намеря ли я, ще се оженя за нея. От седем години това съм чакал.

— За бога, Хари! Да не искаш да кажеш, че… Да не би да вярваш, че ще намериш момиче, което да прилича на това от съня? И как ще разбереш, че е същото?

Той извади от джоба си два пръстена и ми ги показа на дланта си. Единият беше с диамант, а другият — обикновена венчална халка.

— Поръчах ги преди повече от две години. Досега не смеех да ти ги покажа, защото знаех, че ще ми се смееш. Но сега мога да ти ги покажа, защото съм я открил.

— Как така си я открил, Хари! Ами ако тя не е при Изгубеното езеро?

Хари замълча. Погледна ме така, сякаш се учудваше, че има хора, които могат да се съмняват, че момичето, което е сънувал, не съществува.

— Ако не вярваш това, което ти казвам, хайде да се обзаложим, че ще я открия!

И малкото съмнение, което бе останало в главата ми, взе бавно да ме напуща. В този момент ми се стори, че я виждам застанала там, в гората, край езерото, чакаща Хари.

— Искаш ли да се обзаложим? — настоя той.

— Не — отговорих аз. — По-добре не!