Най-красивият удавник на света

И затова му направиха най-разкошното погребение, което някой би могъл да си представи за един съвсем случаен, подхвърлен удавник. Няколко жени бяха отишли да търсят цветя по съседните села и доведоха други жени, дето не вярваха каквото им разказваха, и те като видяха мъртвеца, се върнаха да вземат още цветя, и донесоха много, много — докато накрая се събраха толкова цветя и толкова хора, че не можеше да се мине.

В последния момент им дожаля да го върнат сирак на морето и му избраха един баща и една майка сред най-добрите, а други му станаха братя и сестри, чичовци и братовчеди. Тъй че, покрай него всичките жители на селото накрая се сродиха помежду си. Неколцина моряци чули плача им и объркали курса, а после се разбра, че един накарал да го вържат за главната мачта, защото си спомнил стари приказки за сирени.

Докато се препираха кои най-много заслужават да го понесат на раменете си по стръмния склон към скалите, мъже и жени за първи път забелязваха колко са бедни улиците им, колко са безплодни дворовете им, колко са оскъдни мечтите им в сравнение с великолепието и хубостта на техния удавник. Пуснаха го без котва, за да може да се върне, ако поиска и когато поиска, и всички затаиха дъх за частица от вековете, докато трупът му падаше в пропастта. Не беше нужно да се погледнат, за да разберат, че един от тях вече липсва и никога няма да се върне. Но те знаеха също, че занапред всичко ще тръгне по нов начин, че къщите им вече ще имат най-широките врати, най-високите тавани, най-твърдите подове, за да може споменът за Естебан да си ходи навсякъде, без да се блъска в минувачите, и отсега нататък никой да не посмее да пошушне: „Умря този мечок, колко жалко, умря този хубав глупак“, и ще ги боядисат отпред с весели бои, за да увековечат паметта на Естебан, и до скъсване ще копаят, но ще направят говори да бликнат от камънаците и цветя да поникнат на скалите, че пътниците от големите кораби да се събуждат на разсъмване, упоени от мириса на техните градини в открито море, и капитанът да слезе от мостика си в своята празнична униформа, със своя астролабин, с полярната си звезда, с военните си ордени, и като посочи потъналия в рози нос на хоризонта в Карибско море, да каже на четиринадесет езика: „Погледнете нататък, хей там, където вятърът сега е толкова кротък, че се мушва да поспи под одърите, а слънцето грее толкова силно, че слънчогледите не знаят накъде да се обърнат, да, там е селото на Естебан.“