Очите на истината
- Автор: Станков Иво
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Очите на истината». Краткое содержание книги:
В пощата се позаинатиха, наложи му се да се усмихне по „стария“ начин, отпреди да се запознае с Дейн (Какво се зъбиш! Мислиш, че се усмихваш! Не, това е селско. Имам чувството, че Обичаш Целия Свят. А ти обичаш само мен! Нали?!), служителката му се усмихна в отговор : Е не може да ти се откаже, и написа на листче адреса. Но тогава го връхлетя страха. Страхът, насаждан му повече от година. Залегнал дълбоко в него; толкова дълбоко, че заглушаваше инстинкта му за общуване, и не само него, а и вътрешния му глас. Страхът, че всички са като нея. И като него. Страх, че тя ще извърне очи и ще каже: Може да слушаш рок, да харесваш всичко, което и аз обожавам, но я виж колко безвкусно си облечен…, даже прическата ти е гадна…
Ваня бе всичко, което му липсваше у Дейн. Когато говореше с нея, чувстваше странна топлина — свръхсетивно усещане, съсредоточено някъде вътре в него, топлещо като раждащо се слънце. Съвсем различно от усещането с Дейн… дори след втория път. Чудеше се как ще се почувства щом я види. И отново усещаше топлина… и страх…
6
Оправи косата си и позвъни. Някой го погледна през шпионката и след малко жена на средна възраст отвори вратата. На закръгленото й лице разцъфна усмивка.
Ти си Петър. Нали? — това звучеше повече като констатация, отколкото като въпрос. Той отстъпи крачка назад. Какво става. Явно Ваня бе предвидила този му ход. Отново се възхити от острия й ум.
Влез, влез, заповядай! — бе дошъл до тук и не можеше да се откаже. А и щеше да е гадно — по реакцията на майката (?) личеше, че гостите тук са рядкост… или може би той бе по-специален? А-ами!…
Петър влезе и жената затвори вратата след него.
В дъното на коридора… Нещо за пиене? — той кимна отрицателно и се приближи. Иззад вратата се носеше тиха музика. Позна я. „Канон“ на Пахелбел.
Оправи косата си, разтри очи. Кръвта му бушуваше. Сигурно ушите и бузите му бяха с цвят на тъмно вино. Стомахът му бе свит, усещаше коленете си да треперят, както когато стоеше на 10-метровата кула и се готвеше да скочи без да погледне надолу. Стисна очи и зъби, пое въздух и вдигна ръка. Запита се дали ще може да го понесе. Ти си мухльо! — бе гласът на майка му. Не ти стиска, бейби — беше Дейн. Хвана дръжката и я натисна.
7
Момичето стана от стола и погледна към него.
— Знаех, че ще дойдеш.
— Ами-и-и…
— Мълчи… Донесъл си ми цветя?! — тя като че оглеждаше въздуха около себе си. А цветята бяха още зад гърба му — Сложи ги във вазата до теб. Обичаш Пахелбел, нали? — цялото му напрежение изчезна, страхът се стопи като захар под дъжда; нямаше от какво да се страхува. Разбра всичко в мига, в който я зърна. Отново усети облекчение… и онова странно усещане, че нещо (какво ли?) предстои. Остави цветята и се усмихна. Ваня тръгна към него с протегната напред търсеща ръка. Ходеше неуверено, явно не го правеше често. Петър разбра защо винаги точно тя вдигаше телефона… И защо не идваха много хора… И защо музиката бе втъкана в цялото й същество… Хвана я за ръката и я завъртя. И тя се усмихна. Прегърнаха се и затанцуваха. Тя сложи глава на рамото му и каза:
— Миришеш хубаво!
— Знам. Ти изглеждаш добре! — момичето бавно и нежно прокара пръсти по лицето му, по врата му и отвърна:
— И ти не изглеждаш зле… — после го попита без да вдига глава: — Разочарован ли си?…
Той не я чу веднага… Бе упоен от музиката и от факта, че танцува под звуците й. Класика. После чу въпроса й и отвърна. Забави се само секунда и Ваня почти не го усети:
— Не! Не… напротив… Страхувах се, но… — тя сложи ръка на устните му…
26.12.98