Нам-Бок лъжеца
- Автор: Лондон Джек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Дамянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нам-Бок лъжеца». Краткое содержание книги:
Опи-Куан се изправи на крака.
— А сега, о Нам-Бок, угощението завърши и ние искаме да чуем за чудните неща, които си видял.
Рибарите започнаха да пляскат с ръце и като нагласиха около себе си предметите, които изработваха, се приготвиха да слушат. Мъжете майсторяха копия и гравираха кости, а жените изстъргваха мазнината от тюленовите кожи, за да станат по-меки, или шиеха дрехи с конци от сухожилия. Нам-Бок обгърна с поглед тази картина, но не намери в нея онова обаяние, което неговите възпоменания рисуваха във въображението му. През годините на своите странствувания той беше очаквал с нетърпение да види именно тази картина, но сега, когато тя се намираше пред очите му, той остана разочарован. Бедно и жалко съществуване, мислеше си той, не може и да се сравнява с онова, на което беше навикнал. Въпреки това той ще ги накара поне малко да прогледнат и при тази мисъл очите му заблестяха.
— Братя! — започна той със спокойно самодоволство на човек, който се кани да разкаже за великите дела, които е извършил. — Преди много години, когато заминах, пак беше късно лято, а времето такова, каквото е и сега. Вие всички си спомняте този ден, чайките летяха ниско, откъм сушата духаше силен вятър и аз не можех да се боря с моето кану против него. Завързах покривалото на кануто около тялото си, за да не влиза вода в него, и цяла нощ се борих с бурята. Но следната сутрин наоколо не се виждаше никаква земя — навсякъде само море, а откъм сушата продължаваше да духа вятър, който ме държеше здраво и ме тласкаше напред. Три такива нощи избледняха в утринната зора, но суша не се виждаше, а вятърът, както и преди, не ме изпущаше.
Когато настъпи четвъртият ден, бях като луд. От глад не можех да греба повече, а главата ми се въртеше непрестанно, така силно ме мъчеше жаждата. Най-сетне морето се успокои, задуха топъл южен вятър и както се оглеждах около себе си, видях такава гледка, която ме накара да помисля, че наистина съм полудял.
Нам-Бок млъкна, за да извади една костица от сьомга, влезнала между зъбите му, а насядалите наоколо мъже и жени зачакаха, отпуснали ръце и проточили напред вратове.
— Видях едно кану, голямо кану. Ако от всички канута, които някога съм виждал, се направи едно кану, то не би било толкова голямо.
Понесоха се възгласи на съмнение и Кугах, който беше преживял много години, поклати глава.
— Ако всяко кану беше колкото една песъчинка — продължи без колебание Нам-Бок — и ако имаше толкова лодки, колкото са песъчинките по този бряг, пак нямаше да стигнат да се направи такова голямо кану, каквото видях на сутринта на четвъртия ден. Това кану е много голямо и се нарича шхуна. Аз видях как тази чудесия, тази голяма шхуна, идваше след мен. На нея имаше хора…
— Чакай, о Нам-Бок! — прекъсна го Опи-Куан. — Какви бяха тези хора? Големи ли?
— Не, обикновени хора, подобни на теб и мен.
— Бързо ли се движеше голямото кану?
— Аха.
— Страните на кануто били високи, а хората малки — повтори, за да се убеди Опи-Куан. — Тези хора не гребяха ли с дълги лопати?
Нам-Бок се ухили.
— Шхуната няма никакви лопати — отвърна той.
Всички зяпнаха от учудване. Настъпи продължителна тишина. Опи-Куан взе лулата от Кугах и дръпна замислено няколко пъти. Една от по-младите жени се изкиска нервно и с това си навлече гневните погледи на останалите.
— Нямаше никакви лопати? — попита спокойно Опи-Куан, като върна лулата.
— Зад шхуната духаше южният вятър — обясни Нам-Бок.
— Но с този вятър се плува бавно.
— Шхуната имаше крила, ето такива.
Той нарисува на пясъка мачти и платна, а мъжете се стълпиха около него и започнаха да ги разглеждат. Духаше силен вятър и за по-голяма нагледност той хвана краищата на шала, който бе подарил на майка си, разпъна ги срещу вятъра и шалът се изду като корабно платно. Баск-Уа-Уан се развика, опита се да се задържи, но вятърът я подхвана и я отнесе на около двадесетина крачки по брега, където я остави запъхтяна върху купчина изхвърлени от морето дървета. Мъжете измърмориха нещо в знак на съгласие, но Кугах изведнъж тръсна назад посивялата си глава.