Сходяща редица

Часовата стрелка на омегата ми направи две пълни обиколки. Като наближи дванадесет се върнах в мазето.

Свещите го бяха изпълнили със специфичната си миризма, примесена с вонята на демон. Самият той висеше във въздуха срещу стената, беше напуснал пентаграмата. Широко разтворените му ръце показваха пълен триумф.

И тогава ме порази една страхотна мисъл.

А защо повярвах на демона? Всичко, което ми наговори, може да се окаже абсолютна лъжа. И по всяка вероятност си е точно така! Позволих му да ме подведе, като приех подарък от ръцете на един демон!

Изправих се. Размишлявах трескаво: да, аз приех вече неговия дар, обаче…

Демонът обърна глава и се ухили още по-широко като видя, че начертаните от мен тебеширени линии ги няма. Кимна ми и рече:

— След миг се връщам.

И изчезна.

Чаках. Исках да намеря начин да се изплъзна, но…

Направо от въздуха прогърмя весел бес:

— Така и си знаех — ще преместиш пентаграмата. Искаше да я направиш съвсем малка за мен, нали? Ха-ха! Нима не чактисваш, че аз мога да променям размерите си?

Чу се някакъв странен шум като при бъркотия.

— Зная, че е тук някъде. Чувствам я.

Беше пак пред мен — с разперени ръце и крака, висок около половин метър и на около метър от земята. Неговата черна всезнаеща усмивка се стопи, когато разбра, че там няма никаква пентаграма. После се смали още веднъж и ръстът му стана около двайсет сантиметра. Демонът се опули от изненада и завопи с тънко гласче:

— Ама къде е тази проклета пантаграма?!

Вече представляваше ярко червено петсантиметрово войниче от детска игра. Чу се писък на комар: