Архипелаг ГУЛАГ (1918–1956 Опит за художествено изследване)

— Аз? За какво?…

Ето какво е арестът: ослепяващ взрив и удар, след които настоящето изведнъж се слива с миналото, а невъзможното става пълноправно настояще.

И толкоз. Не сте в състояние да възприемате нищо повече нито в първия час, нито дори през първото денонощие.

Ще помъждука още във вашето отчаяние бутафорната циркова луна: „Това е недоразумение! Ще се размине!“

Всичко останало, което е в традиционната и дори литературната представа за ареста, ще се трупа и конкретизира вече не във вашата потресена памет, а в паметта на вашето семейство, в паметта на съседите ви.

Арестът — това е резкият среднощен звънец или грубото чукане на вратата. Това е напереното нахлуване на неизтриващи ботушите си бодърствуващи оперативни работници. Това е изплашеното, свито зад гърбовете им поемно лице. (А за какво е това поемно лице — жертвите не смеят да мислят, оперативните изпълнители не помнят, но така се полага по инструкция и то трябва да стърчи там през цялата нощ, а на сутринта да се подпише. За вдигнатото от леглото поемно лице също е мъка: нощ след нощ да ходи и да помага при арестуването на своите съседи и познати.)

Традиционният арест значи за отвеждания още и стягането на багажа с треперещи ръце: кат бельо, калъпче сапун, някаква храна и никой не знае какво ще потрябва, какво може и какво е по-добре да облече, а оперативните работници нямат търпение и подканват: „Няма нужда от нищо. Там ще ви хранят. Там е топло.“ (Всичко това е лъжа, а припират за страх.)

Традиционният арест значи още и след това, след откарването на нещастника, многочасова шетня в жилището на грубата чужда потисническа сила. Това е разбиването, разпарянето, събарянето и смъкването от стените, изхвърлянето на пода от шкафовете и чекмеджетата, изтръскването, изсипването, разкъсването — и купищата безредно стоварени върху пода вещи, и пращенето под ботушите. И нищо свято не съществува по време на обиска! При арестуването на локомотивния машинист Иношин в стаята му е ковчегът с телцето на току-що умрялото му дете. Юристите изхвърлят детето от ковчега, за да тършуват и там. Те изхвърлят болните от леглата им, раздират бинтовете им2. И нищо по време на обиска не може да бъде признато за безсмислено. От колекционера на антики Четверухин отмъкват „еди-колко си царски укази“ — а именно указа за завършването на войната с Наполеон, за образуването на Свещения съюз и текста на молебена срещу холерата от 1830. На нашия най-добър познавач на Тибет Востриков конфискуват безценните древни тибетски ръкописи (и учениците на починалия едва ги измъкват от Комитета за държавна сигурност — КГБ, след тридесет години!). При арестуването на ориенталиста Невски отмъкват тангутски ръкописи (а двадесет и пет години по-късно за разшифроването им на покойника е присъдена посмъртно Ленинска награда). На Каргер отнемат архива на енисейските остяци3, забраняват изобретената от него за тях писменост и буквар — и си остава народецът без писменост. Дълго е да се описва всичко това на интелигентен език, но хората са си го казали за обиските: търсят онуй, дето не са оставяли.