Каменната маймуна

2.

— По петите им сме, Линкълн. Лодката плава към брега. Ще успеят ли? Не, няма начин. Чакай, не трябва ли да го наречем „кораб“? Мисля, че да. Прекалено голямо е.

— Не знам — отвърна разсеяно Линкълн Райм на събеседника си. — Не разбирам много от корабоплаване.

Високият, хилав Фред Делрей беше главният фБР агент, участващ в операцията по залавяне на Призрака. Нито яркожълтата риза, нито черният му костюм, с цвят като гладката му кожа, не бяха гладени наскоро — но и никой в стаята не изглеждаше особено свеж. Шестимата около Райм бяха прекарали последните двайсет и осем часа тук, в тази необичайна оперативна зала — хола в къщата на Райм в Западен Сентрал Парк, който приличаше не на салон от викторианската епоха, какъвто е бил преди, а на лаборатория, претъпкана с маси, различни апарати, компютри, химикали, жици и стотици книги и списания по криминология.

Екипът включваше представители както на федералните, така и щатските правозащитни организации. От страна на щата тук беше лейтенант Лон Селито, детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция, далеч по-омачкан от Делрей — а също и по-дебел (тъкмо се беше нанесъл в Бруклин с приятелката си, която, по неговите думи, готвела божествено). Младият Еди Дън, детектив от китайски произход от Пети участък на Нюйоркското полицейско управление, където влизаше и Китайският квартал, също присъстваше. Дън бе строен, мускулест и стилен, носеше очила с рамки на „Армани“, а черната му коса стърчеше на всички страни като бодли на таралеж. Работеше временно със Селито; постоянният партньор на дебелия детектив, Роланд Бел, беше отишъл преди седмица на семейно събиране в родната си Южна Каролина с двамата си синове и както се разбра, завързал голямо приятелство с местната полицайка, Люси Кър. Бе удължил отпуската си с още няколко дни.