Триумф
- Автор: Греъм Хедър
- Серия: mackenzies #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Триумф». Краткое содержание книги:
Вярно бе, че с говедата и овцете от Симарон се изхранваха немалко войници от армията на янките, но също толкова получаваха и обозите на Конфедерацията. Тия заби нокти в дланите си. Това, което щеше да се извърши тук, бе немислимо — неколцина офицери си присвояваха правото да бъдат съдии и екзекутори; това безумие трябваше да бъде спряно.
Текъри отвори външната врата на къщата и влезе вътре. Тия го последва, макар да знаеше, че би трябвало да изчака отвън на верандата.
Реймънд Уиър се беше изправил пред камината, със скръстени на гърба ръце. Униформата му беше износена, но чиста и изгладена. Той бе висок, внушителен мъж, с дълги руси кичури, с яркосини очи, от които като че ли нищо не можеше да остане скрито. Лицето му бе красиво, доста загоряло от слънцето въпреки широкополата му кавалерийска шапка. Обърна се бързо при шума от влизането й, но смръщи недоволно вежди веднага щом я видя.
— Полковник, госпожица…
— Тия! — възкликна Реймънд. После строго изгледа Текъри. — Редник Текъри, тази нощ нямам време за посетители, особено за госпожица Маккензи.
— Не обвинявай войника — побърза да се намеси Тия. — Влязох в къщата без негово разрешение.
— Не мога да ти отделя време сега, Тия — рязко рече полковникът, но в следващия миг се изчерви. — Тази нощ ме чакат неотложни задачи. Какво правиш тук? Чух, че си с Джулиан.
— Бях тръгнала към къщи — излъга тя, когато погледите им се срещнаха. — Научих, че си тук. — Поколеба се. За Бога, какво се готвеше да направи? — Почувствах, че на всяка цена трябва да се видя с теб! — завърши тя с приповдигнат тон.
Реймънд я изгледа, после кимна на войника:
— Остави ни сами, редник Текъри.
— Имате ли други заповеди, полковник?
— Когато е необходимо, ще получите новите заповеди, редник.
— Слушам, сър!
Редникът козирува отривисто, обърна се кръгом и излезе. Тежката дървена врата се захлопна с трясък зад него. Реймънд отново се втренчи в неканената си посетителка. Тия обаче успя да запази присъствие на духа и несмутимо отвърна на погледа му. В камината изпука горящо дърво. Той вдигна ръка към бюфета, където се виждаше кристалната гарафа.
— Тия… — промърмори Реймънд, този път с по-мек тон и с ясно доловимо вълнение. Покашля се, за да прикрие смущението си. — Не мога да ти предложа нещо по-изискано, като шери например, но предполагам, че през всичките тези години си привикнала към вкуса на добрия стар бърбън, докаран чак от Кентъки?
— Още отпреди войната, сър, познавах вкуса на бърбъна от Кентъки — отговори тя и пристъпи към бюфета, за да напълни двете чаши. По-голямата поднесе на полковника. Той я пое от ръката й, като я гледаше все така напрегнато и подозрително. Навремето я бе ухажвал и обсипвал с комплименти, а тя бе флиртувала с него, очарована от вниманието, което той проявява към нея. Беше забележителен мъж и също като нея живо се вълнуваше от съдбата на Юга. Тя също обичаше родния Юг, но любовта към баща й бе още по-силна. Беше започнала да мрази и презира Уиър.
— И така — започна той, без да отпие от чашата си, — какво те води насам?
— Дойдох при теб, защото… просто защото научих, че си дошъл тук — отвърна тя. Надяваше се слуховете за нейните интимни отношения с един добре познат нему янки да не бяха стигнали до него. Защото тази нощ на всяка цена трябваше да задържи Реймънд тук. Да го спре.
О, Господи! Сигурно щеше да отиде в ада. И може би съвсем скоро — ако Тейлър по някакъв начин узнае с какво се е занимавала тази нощ.
Дори не смееше да мисли за последиците. Пронизващите сини очи не се откъсваха от лицето й.
— Вече ти казах — припомни й Реймънд, — тази нощ ме чака много работа. Опасявам се, че нямам излишно време нито за теб, нито за когото и да било. Кажи ми защо си дошла?
Да, това беше! Сега бе моментът да действа решително, ловко и успешно, каза си тя. Сведе глава многозначително и обгърна с пръсти чашата си.
— Дойдох тук тази вечер, защото… — Всъщност защо бе дошла? — Защото се нагледах на прекалено много смърт. Смятах, че това, което върша заедно с Джулиан, е много важно… но аз… — Тя вдигна глава, удивена от откритието си — в очите й започнаха да напират горчиви и искрени сълзи. — Постепенно започнах да осъзнавам, че животът, този толкова прекрасен живот, ни се изплъзва прекалено бързо. В тези смутни и безпощадни времена ние не можем да се придържаме към онези ограничения, на които се подчинявахме стриктно преди войната. Сега времената са други, сър, както и самият живот. Така че искам да споделя съжалението си, че…