Алиса в страната на чудесата

Боже мой, какви глупости бъбря!“ Тъкмо тогава главата й се удари о свода на залата. Всъщност сега тя беше висока не по-малко от три метра. Начаса взе малкия златен ключ и се затича към вратата на градината.

Горката Алиса! Можеше само да легне на едната си страна и тъй да гледа с едно око в градината. Да мине през вратата сега като че беше още по-безнадеждно и отпреди. Тя седна на пода и почна пак да плаче.

„Не те ли е срам — си рече Алиса, — голямо момиче като тебе (сега с право се наричаше голяма) да плаче така! Спри веднага, ти казвам!“

Но тя не спираше да плаче; ронеше кофи сълзи; край нея се образува цяла вада, около десет сантиметра дълбока, простираше се до половината зала.

След малко Алиса чу ситни стъпки в далечината и бърже изтри очите си, за да види кой иде. Белия Заек се връщаше великолепно нагизден, с бели ръкавици от ярешка кожа в едната ръка и с голямо ветрило в другата.

Той се приближаваше бързо и мърмореше:

— О, херцогинята, херцогинята! О, как ли беснее, ако съм я накарал да чака!

Алиса беше толкоз отчаяна, че бе готова да иска помощ от всекиго. Тъй че когато Заека се приближи до нея, тя почна с нисък, плах глас:

— Ако обичате, господине…

Заека здравата се сепна, изпусна белите ярешки ръкавици и ветрилото и с всичка сила побягна в тъмнината.

Алиса вдигна ветрилото и ръкавиците и тъй като в залата беше много задушно, тя почна да си вее с ветрилото и да си говори:

— Боже, боже! Колко чудно е всичко днес! А всичко беше тъй обикновено! Дали не ме е сменил някой през нощта? Чакай да помисля: бях ли същата, когато станах тая сутрин? Струва ми се… като че ли се чувствах някак особено. Но ако не съм същата: коя съм, тогава? Ах, ето голямата загадка!

Тя си припомни всички деца на нейна възраст, които познаваше, за да види дали е могла да бъде заменена с някое от тях.

— Бездруго не съм Ада — каза тя, — защото косата й е дълга и къдрава, а моята — не е. Бездруго не съм и Мейбъл, защото аз зная толкова много, а тя — о, тя знае толкова малко… Освен това тя си е тя, а пък аз съм си аз и ох, как е объркано всичко! Ще се опитам да видя дали зная всички неща, които някога знаех. Чакай да видя: четири по пет прави дванайсет, четири по шест прави тринайсет и четири по седем — ах, боже, ако карам така, никога няма да стигна до двайсет! Но таблицата за умножение не е толкоз важна. Да опитам география. Лондон е столица на Париж, Париж е столица на Рим, Рим — не, това бездруго е грешка! Навярно съм заменена с Мейбъл! Ще се опитам да кажа наизуст „Как е лъснал малкият ни…“