Пътища, които не водят към храма

Духовниците — фарисеи го ненавиждали, римските завоеватели го ненавиждали. Ненавиждали го и в родното му село, в Назарет. А той дарил на всички прошка и любов и пролял кръвта си, за да измие греховете им.

Това, духовници, е Синът Божи, Светлият учител, в чието име сте ръкоположени и на когото трябва да служите! Вършите ли го наистина?

Знам, че бивайки великомъдри и книжовници, ще използвате стария принцип на апологетиката: че нападението е най-добрата отбрана.

„Откъде накъде“ — ще кажете — „някаква си жена, вторичен продукт от реброто на Адам, която на всичко отгоре се заиграва с окултизма, ще ни съди? Коя е пък тя?“

Да, никоя съм. Аз съм прост, обикновен човек, една средностатистическа българка. Избрала съм свой собствен път към Храма, по който вървя в самота и не мисля, че се нуждая от посредници, за да общувам с Бога. Ако пътят ми е грешен, ще ме съди Той.

Но наистина ме боли за българската Църква! Боли ме, защото нещастните, изстрадали миряни са изоставени, защото стадото е без пастир. Боли ме за младежите, разрушаващи сърцата си в мрака, изгубили пътя. Боли ме за бедните, гладните и измъчените. Боли ме дори за богатите, престъпниците и корумпираните, чиято съвест нощем сигурно не им дава покой. Боли ме за млади и стари, за добри и зли, за приятелите и враговете ми, за мъдрите и за глупците. Боли ме за човека!

Знам, че мнозина от вас дори няма да ме разберат, защото няма да поискат да го сторят. Знам, че ще видят в мое лице враг, когото ще разобличат и заклеймят, за да запазят себе си. Знам всичко това.