Бойко

Събрани бяха привечер веднъж съседките при болната родилка и нея те — за време укротена от огницата — со поволни думи разтушваха. А тъкмо се и Бойко тогаз завърна вкъщи. Пред вратата той, без да иска, се възпря и вслуша во говора, що идеше отвътре. И чу той ясно думи на жена си: „Подхлъзнах се из стълбата, а то не му бе време… подир месец, два… Нали било му писано… Понесох по стълба менци, и н̀ам как со тях на подплес стъпих — та на двора чак… Ех, божичко, па нея нощ!“ И нищо не чу нататък Бойко. Спря се той и като се че нещо вби в душа му, зави му памет и сърцето стисна, като приклещен пръст между врати. Какво бе туй? С лъжовни думи тя закриля тоя, който младостта й почерни, който с първата си рожба уби? Не е ли туй насън? С какво ли за нея той е драг, та го закриля пред хората?!         И цяла нощ се той по двора лута, сякаш тия думи в душата му откриха пропастта и в ужас той дълбоко и дълбоко се в тая пропаст взира — и потърсен самичък се от себе си отвърна… И дълга бе за него тая нощ, по-дълга от денете, преживени с извърнато сърце от всичко мило, милеящо за него во неволя. И неведнъж през нея нощ пристъпя към прага той — а не посмя да влезе. ------------------------------------- На третий ден, с приведена глава вървеше той след черното носило на своята неволница невяста… Затвориха новоотворен гроб — разидоха се хората — тъмней черковний двор… Потихия вечерник люлей надгробни бурени и тям потайно нещо като че ли шепне. Над току-що засипания гроб застанал, Бойко като вкаменен, като надгробен камък, неподвижно с оборена глава на гръд стоя, докле се спусна тъмна нощ. Тогава упъти се към къщи той. И пак не посмей през къщний праг да влезе, а седна вън на ниския чардак, закри лице с ръка — и първи път студената самотност го обгърна и из очи му хлътнали изтръгна сълзи, незнайни досега за него…