Василена и господарят

— Лельо! Лельо! Лельо Василено! — чу тя тънкия гласец на Галункиното дете, което я викаше, без да знае где е. Василена трепна, ослуша се и когато детският глас вече не се чуваше, тя затули с две ръце очите си и заплака.

После се върна в къщи, беше спокойна, приказва с Галунка. Василя го нямаше и те си легнаха рано. Посред нощ Василена стана, излезе на пръсти, изкара двата най-хубави коня — сивите — и ги впрегна в каруцата. Когато вече щеше да тръгне, някой попита отвътре:

— Кой е?

— Аз съм — обади се Василена.

Каруцата тръгна отначало тихо, после се засили и задрънка надолу из пътя.

На другия ден, докато чакаха да разберат нещо и след туй да търсят Василена, един селянин от Сърнено върна каруцата. На юздите на конете бяха вързани бели кърпи, както на сватба.

— Хайде да ви е честито! — каза селянинът, като спря.

Тук бяха Захария, Севастица, Галунка, слугите.

— Какво честито?

— Как какво честито. Че нали оженихме тая сутрин Велика и Василена. — И като мислеше, че се чудят, че сватбата е станала тъй набързо, той добави:

— Книжата им бяха готови, повикаха попа — и туйто.

Захария хвана Севастица подръка и двамата тръгнаха към господарската къща.