Нощен гост

Петър овчарят не каза нищо, а сърдит тръгна към овцете. Тръгна с него и Алипия.

Като подгони овцата, Петър овчарят лесно я хвана с гегата си. След туй, като я държеше с едната си ръка, с другата взе едното и ухо, за да види белега: белегът не беше техен, хаджи Петровият, а чужд.

— На ти я, като е твоя! — каза Петър овчарят и бутна овцата към Алипия.

Овцата, като замаяна, не избяга, а остана там.

— Пшт, пшт, пшт… — мамеше я Алипия, извади от шарената си тъкана торба трохи и и ги даде на дланта си. След туй вече не погледна овцата. Със скръстени ръце отпред, с тоягата под мишница, той си тръгна. Тръгна и овцата след него.

— Останете си със здраве! — каза той. Към чича Митуша извика по-високо: — Останете си със здраве!

Чичо Митуш го погледна.

„Чуден човек!“ — помисли си той. Щеше да каже нещо, но погледът му се спря на Митка: както беше полегнало на сундурмата, сложило глава на един мях, напълнен със слама — овчарска възглавница, — детето беше заспало.

„Приспа го млякото — помисли си чичо Митуш, взе един ямурлук и го зави. — Ех, Митко, ех, овчарино! Какъв овчарин ще ми станеш ти! Ще се напиеш с прясно мляко, ще заспиш, а вълка ще доде и ще ти издави овцете. Ех, Митко, ех!…“

Чичо Митуш се подигна и погледна пак след Алипия: той все си вървеше из пътя, а след него припкаше овцата.