Гълъбът на прозореца

— Чичо Митуше! — извика Галунка развълнувана и издигна гълъба — я виж какво направил орелът, убил гълъба. Няма нийде рана, а умира.

Чичо Митуш не се обърна. Той все гледаше подир ястреба, който, смален вече като една точица, едвам се виждаше над тъмнозелените ниви.

— Видя ли как превъртя крилото си — каза чичо Митуш, — сачмите минаха покрай сам него. Той ще ми доде още веднаж…

Едвам сега той се обърна към Галунка, пое гълъба от ръцете и и взе да го разглежда.

— Няма рана, а умира — каза Галунка.

— Ударил го с крилото си. С крилото си го убил. Не можал да го грабне, защото останал под дървата.

— Да му налея малко вода в устата.

— Няма полза, умира. Как го ударил… И как избрал най-големия. — Чичо Митуш помълча и прибави по-нисичко: — Може пък да е същия. От ножа се отърва, а от орела не можа. Ех, кога има да се мре…

Гълъбите, бели като пеперуди, се връщаха. Един от тях се поспря, изпъна криле, позалюля се във въздуха като книжно хвърчило и след туй започна да се премята презглава надолу…