Два врага

Рахни беше весел, като че подигаше сватба. Калпакът му беше килнат на тила, единият му мустак си висеше надолу, но другия той час по час засукваше.

— Аз го раних, а Калин го довърши — казваше той. — Бабанка Калин!

— Бре, че голямо нещо… У, то цяла мечка бе!…

— Малее, какви зъби има!

— Илия, Илия, стой настрана, че ако скочи…

— Пустия му Калин, как го улови!

— Бабанка Калин! — обади се пак отнякъде Рахни.

А в това време Калин, приседнал до стената на саята, ядеше. Не се радваше, не мислеше за вълка, не виждаше сякаш нищо. Той само ядеше. Бузите му се издуваха и шията му се протягаше, кога гълташе. Мита втори път му донесе ядене и стоеше до него. Най-после хлябът и яденето се свършиха, Калин прекара ръка по устата си, погледна Мита и се засмя диво, гърлесто.