Мора

Давид замълча и се усмихна. Макар да му казваха Кьосе, той имаше малки тънки мустачки, вече посивели. Около устните и очите му се бяха набрали бръчки.

— После? — попита Рафаил.

— После, не Авджи Михаил на мене, а аз на него трябваше да казвам, че брашното се привършва и че трябва да се иде на Казаковата воденица в Мусубей. „И ти ли разбра — думаше ми Авджи Михаил, — че Казака прави ситно брашно? Хайде, туряй чувалите и върви!“

И аз отивах. Често отивах, защото Авджи Михаил имаше голяма челяд, много слуги и много овчари. Като тръгнех, вземах и един бинлик колкото се може по-хубаво и по-силно вино. Похапвахме си с Казака, попийвахме си. След туй аз лягах между чувалите, завивах се през очи с кожуха и чаках да дойде маймунката. А на сутринта се оплаквах на Казака, че ме е газила морà.

— Хей, момче! — думаше ми. — На лоша болест си връхлетял, ами ти да си жив!

— Е, какво стана с нея! — попита Рафаил. — Де е сега тя?

— Маймунката ли?

— Не, момата.

— Е, Рафаилчо. Като че не си дохождал у дома и не си виждал буля си Давидица. То се знай, тя не е като едно време. И може ли? Когато тя беше млада, в Мусубей имаше единайсет вятърни мелници, а сега няма нито една. Отколе беше то.

Докато бяха приказвали, шумът от мелницата като че беше позаглъхнал. Изведнъж откъм мотора нещо забуча, запухтя пара, димът, който беше горе в железния комин, затупа по-силно, по-често. Гърмяха глухо камъните, плющяха ремъците, ситата шумяха. Цялата мелница, като че съживена от нещо, тръгна по-бързо, засили се. Рафаил не забеляза тая промяна и гледаше пред себе си замислен. Давид Кьосето се усмихваше.