Летен дъжд

— Кольо, ти де се изгуби? — попита го Филип. — Какво стана оназ жена? Де е сега тя?

— У дома е, де ще е.

Филип го изгледа учуден. Кольо се засмя.

— Какво ме гледаш? — рече той. — Онзи дъжд, големия, помниш ли го? Сполай на тоя дъжд! Виж какви храни станаха таз година. Пък и аз, сиромаха, видях добро от него.

— Какво, ти… Да не си се оженил за оназ жена?

— Хай-хай. Беше тя. Какво ме гледаш? Нея вечер, аз нали ти казах, заведох я у дома. Да постои, мислех, ден-два да си почине. Добре, ама жената свикна с нас, пък и децата се прилепиха о нея, като да им беше съща майка. Хайде, рекъх, нали ще те водя у вас? Аз, кай, не отадям никъде. Мене, кай, ми е добре тука.

— После?

— Удрям един камшик на конете — и чак в Лясковец. Тя оттам е. издирих и рода, извадих й всички книжа. И тя, сиротинята, била вдовица като мене. Па си дойдох, венчахме се и туйто. Сполай, ще река още веднъж, на онзи дъжд. Хубав дъжд, летен дъжд. Имали късмет децата ми да видят майка, пък и аз да се прибера като хората. Дай ми един коняк!

Филип се засмя.

— Ти по-напред ром пиеше, сега коняк.

— По-тънка изкия, Филипе. Да не ми се замъгля много главата. Че и мене сега ме чака жива душа в къщи.

Коьо се усмихна и оправи с ръка дългите си мустаци. Той не се бави много и повече от една чашка не пи. Качи се на колаа си и когато седна и взе юздите, очите му срещнаха очите на Филипа и пак се засмя. След туй завъртя камшика и силниту му коне грабнаха каруцата.