Предвестникът

И сред тоя многоброен народ високо се развяваше голямо знаме, прикрепено на висока върлина, окичено с чемшир, с пуканки, с кърпи, с какво не още. Носеше го Таско. Той бързаше, гледаше унесено пред себе си, очите му горяха като на луд, като че не чуваше и не гледаше нищо наоколо си и само викаше:

„Ура! Да живее добрият цар!“ След него идеше като войска многобройната му челяд. „Викайте и вие!“ — обръща се към тях Таско. И цял хор от пискливи и тънки гласове повтаряше думите му: „Ура! Да живее добрият цар.“

Навалицата се срещна и размеси с първите редици на войниците. Някоя жена високо проплака там:

„О мили, добре дошли, мили!“ Над гъстите редове на войниците се подигна и поде гръмко ура, което като ехо полази нагоре по планината.

Самичък сред навалицата вървеше побелелият поп Стефан. Но на лицето му нямаше още усмивка, нещо притискаше душата му и не му даваше да се радва. Погледът му ходеше из гъстите редове на войниците, местеше се и търсеше. „Дали ще го видя, дали ще го позная“ — мислеше си той. Из паметта му не можеше да изчезне русият момък с червена французка шапка.

— Дядо попе, дядо попе! — завика Таско. — Ей го нашия французин. Я го я!

Навалицата се разкъса пред стареца. И под големия байрак на Таско той видя млад офицер, окичен вече с китки, с къс шинел и високи кални чизми. Усмихнат, с фуражка в ръка, той пристъпи и каза:

— Отче, благослови!

Едвам сега поп Стефан усети голямата радост на всички, сълзи премрежиха очите му и той простря и двете си ръце към младия момък.