Трета смяна

На другия ден Петранов разказваше тая случка на всички телефонисти, които бяха го заобиколили на колело.

— Гледам — говореше той, — иде мъглата насам… такива едни кълба върху кълба и високи, също като гората, както е бяла сега. Върви…

— Аз ти казах — обади се Цолов, който слушаше отстрани, — казах ти: и гората може да тръгне!

— Тръгна, господин старши!

И някогашният актьор, който беше много поласкан от отличието, което получи снощи, възбуден я развеселен, вдъхнови се и пламна. Той стана, взе театрална поза, направи лице на трагик и с голяма афектация задекламира пак из „Макбет“.

— „Аз бях настрана. Случайно погледнах на Бирнамския лес и виждам — може тъй да ми се е сторило — виждам, лесът започва да върви към Донзинан!“

Цолов не беше чел Шекспир и не го разбра. Но той знаеше лудориите на даскала и като го гледаше и снизходително, и добродушно рече:

— Даскале! Даскале! Все тия въздушни мечти! Младост!