Срещу Нова година

Войниците не бяха разбрали нищо от тая промяна и хорът запя отново. Разговорът продължи по-спокойно и тихо. Само от време на време някой между репликата си подхвърляше въпроса: „Чудна работа! За какво ще да е? Какво може да се случи?“ Никой не се мъчеше вече да отгатва н само отвън хорът с една трагична настойчивост като че отговаряше:

Наливай, о друже, наздравната чаша!

Кой знай що със нас ще се случи занапред?

Хорът внезапно млъкна и ние разбрахме, че дружинният се е върнал. Той влезе и още от вратата ни каза:

— Господа, разотивайте се и се гответе за поход. Майорът погледна часовника си и прибави:

— Часът е дванайсет и половина. Точно в три тръгваме. Сборен пункт — западния край на селото.

На уреченото време ние напущахме селото, което оставаше зад нас с утихнали къщи и потъмнели прозорци. Далеч през снежното поле кривулеше и се губеше в мъгливия хоризонт черната и тежка линия на колоната. Не валеше вече, остър студ щипеше лицето, снегът хрущеше под стьпките, като че на ситно се стриваше стъкло. Ниско над нас висеше мъгливото небе, хладно и черно като смола.

Дружинният командир беше се спрял върху коня си и пропущаше пред себе си дружината. Но той не дочака и нашата рота, която беше последна, а се повърна и тръгна наред с командира на седма рота. След него ездеше адютантът, твърде сериозен сега.

— Е — говореше дружинният, — навръх Нова година и поход.