Лодка номер две

— А мачтите! К’во да ги правим?

— Дръж ги де! Навий около тях ветрилата и събери всичко ка пейките, по средата… Виж дали можем да приберем всичките гребла.

— Пет, шест, седем.

— Добре! Всеки на мястото си, по-живо! Ей, ти, 356, можеш ли да гребеш с твоя презорен крак?

— Не ми закачай крака!

— Добре де!… Готово ли е? Напред… Греби! Силно!…

И възкресена, упорита, героична, лодката се хвърля отново срещу прага — този път на гребла…

Лодка номер две се приближава до борда на „Са ира“. От толкова далече вахтените не бяха я забелязали. И дежурният офицер, изправен до батапорта, гледа с известно учудване тази наводнена лодка, тези матроси, плувнали в пот, капнали от изтощение.

— Дявол да го вземе! Едно греяно вино няма да ни е излишно!

Междувременно 304, Льо Керек, се качва на кораба не без известно затруднение: счупената му ръка го пробожда остро и все повече се подува. Изведнъж разтревоженият вахтен офицер вижда пред себе си един засмян, но блед като платно матрос, който му козирува с лявата ръка:

— Но какво става с вас, Керек? Ранен ли сте? Къде? Как?

Ала Керек — 304, Льо Керек, старшият на лодката, привързана тук, край борда, спасена, невредима — вдига презрително рамене:

— Няма нищо, капитане! Нищо опасно!… Идвам само да докладвам за курса… И такова… да ви кажа, капитане… за курса де — нищо особено…