Приказка за глупавите и за техния цар

— Видяхте ли — казал им той. — Толкова е тлъсто, че от носа му почна да тече мас!

Опекли болното шиле, украсили го с цветя и го поднесли на новоизбрания си цар. Много им се искало да му направят и златна корона, но в цялото им царство нямало толкова злато, че да изковат корона за такава голяма глава.

Нахвърлил се Гуньо върху шилето, а другите наклякали около него, гледали с умиление как месото изчезвало на едри мръвки в лакомата му уста и викали възторжено:

— Урааа, да живее цар Гуньо Големоглави Първи!

Като се наситил, Гуньо подхвърлил кокалите на своите поданици и се изтегнал на земята. След царското ядене поискал да му дръпне и един царски сън. Но не щеш ли, на близкото дърво кацнала някаква свадлива сврака и шумно закрещяла. Надигнал се цар Гуньо, решил да покаже своята власт. Извикал строго:

— Сврако, ела тук!

Свраката обаче хич и не мислела да се подчинява на такъв цар. Разгневил се той, загдето тя давала лош пример на поданиците му, и се покатерил на дървото. А свраката го гледала ту с едното си око, ту с другото, бъбрела нещо на сврачия си език и присмехулно въртяла дългата си опашка. Достигнал я той, протегнал ръка да я хване, но свраката отлетяла.

— Хей! — възкликнал цар Гуньо. — Щом ти, дето ядеш по една шепа зрънца, можеш да летиш, какво остава за мене, дето мога да налапам цяла баница заедно с тавата.

Разперил ръце и се хвърлил подире й. Но вместо да полети, тежката му глава се устремила към земята, тупнала в пръстта и се разцепила като любеница.

Разплакали се поданиците му, завайкали се какво ще правят без цар. А Гуньо — от сътресението на мозъка, от що ли — преди да издъхне, изведнъж им заговорил по съвсем друг начин: