Мъжът, който обикнал самодивите

— Но, Янис — обади се с раздразнение госпожа Деметриадис, — да не би наистина да мислиш, че Панайотис е видял самодивите.

Янис Деметриадис не отговори, защото в този миг се повдигаше от стола, за да поздрави трите горделиви чужденки, които минаваха край кръчмата. Младите американки, целите в бяло, пристъпваха с гъвкави крачки по обления в слънце кей, а зад тях старият хамалин пъшкаше под тежестта на покупките. Подобни на три момиченца, излизащи от училище, те се държаха за ръце. Едната бе заплела в русите си коси миртово клонче, другата носеше огромна мексиканска сламена шапка, а третата се бе забрадила подобно на селянка с памучна кърпа и черни слънчеви очила криеха лицето й като маска. Трите млади жени живееха на острова — бяха купили една къща далеч от пътищата. Нощем излизаха със собствената си лодка да бият риба с тризъбец, есенно време ловуваха пъдпъдъци. С никого не общуваха и сами се грижеха за себе си, опасявайки се да допуснат прислужница в усамотението си; недружелюбието им ги предпазваше от клюки, но пък вероятно ги излагаше на клевети. Опитах се да уловя погледа на Панайотис към тези три богини, но отнесените му очи останаха разсеяни и погаснали: явно не разпознаваше своите самодиви, облечени като жени.

Изведнъж се наведе с гъвкаво, почти животинско движение, за да вдигне още една драхма, изпаднала от нечий джоб, и аз видях, вплетено в острите влакна на метнатата през рамото му куртка, единственото, макар и неуловимо доказателство: тънка златна нишка, изгубената свила на един рус косъм.