Образи и символи (Размисли върху магическо-религиозната символика)

Символика и психоанализа

Мисленето в образи и символи не е характерно само за децата, за поетите или за неуравновесените хора: то е присъща черта на човешкото същество, предшества говора и логическото, разумно разсъждение. Символът разкрива някои аспекти на действителността — най-проникновените, които не се боят да влязат в противоборство с всяко друго средство за познание. Образите, символите, митовете не са безотговорни творения на психиката; те задоволяват една потребност и изпълняват определена функция: да разголват най-скритите качества на съществото. Следователно, изучаването им ни позволява да опознаем по-добре човека, „човека накратко“, този, който все още не е обусловен от историята. Всяко историческо същество носи в себе си голяма част от предисторическото човечество. Наистина това обстоятелство никога не е било забравяно, даже през най-суровите години на позитивизма: кой по-добре от позитивиста знаеше, че човекът е „животно“, притежаващо същите качества и ръководено от същите инстинкти като на своите животински братя? Точно, но непълно заключение, можещо да служи само като отправна точка за по-нататъшни съждения. Днес вече започва да се установява, че праисторическата част на всяко човешко същество няма да се загуби, както се е мислело през XIX век, сред животинското царство и в крайна сметка в „Живота“, а тъкмо обратното — че се разклонява и издига много над него: тази праисторическа част от човешкото същество носи, подобно на медал, белега на спомена от по-богато, по-пълноценно, почти блажено съществуване. Когато едно исторически оформено същество, примерно един съвременен западняк, се остави да бъде обзето от неисторическата си част (което му се случва много по-често и радикално, отколкото си представя!), това не означава непременно, че се възвръща към животинския стадий от развитието на човечеството, към най-дълбоките извори на органичния живот: чрез образите и символите, които употребява, то многократно възстановява райския стадий на първичния човек (каквото и да е конкретното му съществуване, защото този „първичен човек“ се явява най-вече като първообраз, комуто е невъзможно да се „реализира“ в някакъв човешки живот). Като бяга от своята историчност, човекът не се отказва от качеството си на човешко същество, за да се загуби в „животинското“; той преоткрива езика, а понякога и опита на „загубения рай“. Сънищата, бленуванията, образите на носталгиите, на желанията, на възторзите и т.н. са онези сили, които прехвърлят исторически създаденото човешко същество в духовен свят, безкрайно по-богат от затворения кръг на неговия „исторически момент“.