Пророчески портрети
- Автор: Готорн Натаниель
- Язык: болгарский
- Год: Эксмо
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пророчески портрети». Краткое содержание книги:
Уолтър Лъдлоу, когото художникът познаваше слабо, обясни причината за посещението им. Докато говореше, слънчев лъч освети косо двете фигури — неговата и на Елинор — така сполучливо, че те също заприличаха на истинска картина на младостта и красотата, озарени от щастлива съдба. Творецът очевидно бе поразен.
— Стативът ми ще е зает през следващите няколко дни, а престоят ми в Бостон навярно ще бъде кратък — отговори той замислено. Но после, след като им хвърли проницателен поглед, добави. — Желанието ви ще бъде изпълнено, макар и да разочаровам главния съдия и мадам Оливер. Не трябва да пропускам такава възможност заради изобразяването на няколко аршина фино сукно и брокат.
Художникът изрази желание да включи портретите им в една обща картина и да ги изобрази в характерно движение. Този план би се понравил на влюбените, но се наложи да бъде отхвърлен, тъй като такова голямо платно не би било подходящо за стаята, която трябваше да украсява. Затова се спряха на два портрета до кръста. След като се сбогуваха, Уолтър Лъдлоу попита Елинор с усмивка дали съзнава каква власт над съдбите им щял да придобие художникът.
— Старите жени в Бостон твърдят продължи той, — че след като веднъж овладее лицето и фигурата на човека, той може да го нарисува в каквото си пожелае положение или действие и картината ще бъде пророческа. Вярваш ли в това?
— Не съвсем — отвърна Елинор усмихнато. — Но дори и да притежава такава магическа способност, в обноските му има нещо много благо и съм сигурна, че той би я използувал само за добри цели.
Художникът пожела да работи върху двата портрета едновременно, като изтъкна, на тайнствения език, който понякога използуваше, следната причина — че лицата им хвърляли светлина едно върху друго. И така, той ту слагаше някой щрих върху платното на Уолтър, ту върху това на Елинор, и чертите и на единия и на другия започнаха да се открояват така ярко, сякаш чрез неговото могъщо изкуство щяха да оживеят на платното. Сред силната светлина и дълбока сянка, влюбените взеха да съзират призрачните си подобия. Но макар и да имаше всички изгледи приликата да бъде съвършена, те не бяха много доволни от изражението — то бе по-неопределено, отколкото в останалите творби на художника. Той обаче вярваше в сполучливия завършек и тъй като много бе заинтригуван от влюбените, използуваше и свободното си време незабелязано от тях да скицира с молив фигурите им. По време на позирането той ги заговаряше и така предизвикваше на лицата им характерни черти, които въпреки че непрекъснато се променяха, имаше за цел да улови и комбинира. Най-накрая обяви, че при следващото им посещение и двата портрета ще бъдат готови.
— Ако четката се подчини на моята идея в последните няколко щрихи, които съм предвидил — отбелязва той, — тези две картини ще бъдат най-голямото ми постижение. Наистина рядко един художник има такива модели.
Като казваше това, той бе вторачил проницателния си поглед в тях и не го отмести, докато те не слязоха долу по стълбите.
Сред всички прояви на човешката суета нищо друго не завладява въображението така силно, както преживяването да бъде нарисуван портретът ти. Защо трябва обаче да е така? Огледалото, лъскавите метални повърхности, гладката вода и всички други плоскости, способни да отразяват, ни предлагат портрети или по-скоро наши призрачни подобия, които зърваме и мигновено забравяме. Забравяме ги обаче поради това, че те изчезват. Именно мисълта за трайността, за земната непреходност предизвиква тайнствения интерес към портретите ни. У Уолтър и Елинор това чувство не бе притъпено и те забързаха към ателието на художника точно в определения час, за да се изправят пред нарисуваните фигури, които щяха да ги представят пред потомството. Слънчевата светлина проблясна в жилището при влизането им и малко тъжно го напусна след затварянето на вратата.
Очите им веднага се насочиха към портретите, опряни на най-отдалечената стена в стаята. При първия си поглед, поради слабата светлина и разстоянието, като се видяха в естествените си пози и с така познатото си изражение, те едновремено възкликнаха възторжено.