По вълните на реката Арда в сандък (Приключението с тъпана, магарето, лисицата и мечката)

В такова едно ветровито време ми се случи да правя комин и го изкривих. Клюмна коминът, взе да се навежда и аха-а да пада. Ами сега? Падне ли, всички ще ми се смеят. „Ето — ще кажат, — той пък какъв е майстор!“ Ха де! Мъча се комина да изправя, но комин изправя ли се? Реших се тогава на една хитрина. Подпрях го с гърба и се провикнах от покрива:

— Стопанино-о-о-о, плати си комина, инак ще бутам! Плащай, че бутам…

— Чакай, момче — провикна се стопанинът, — парите не са у мене, а у жената, а тя е на чешмата за вода.

— Не! — казвам. — Или парите, или комина!…

Поотместих се, коминът падна, а камъните му се разтърколиха на покрива.

— Инат момче, ей! — завикаха майсторите. — Страшен майстор ще стане от него. Язък за хубавия комин…

— Аз ще направя — Викам — нов.

И наистина направих, но чаках да спре вятърът.

Така работехме. Много черкви, ханища и къщи на хората направихме, а когато се върнах в село, сложих в скута на майка ми не 150 гроша, както бяха ме спазарили, а цели четиринайсет лири. Баща ми, като ги видя, не повярва, че са мои, и първо попита майстор Маноля дали не съм ги отнякъде откраднал. А когато майсторът му каза, че са мои и с чест спечелени, тате прибра лирите в своята кесия и рече на майка ми:

— У детето не бива пари да има. То трябва да се учи не да си харчи парите, а да ги събира. А затова, че е спечелил толкоз много — ушийте му едни нови потури.

Тъй ми ушиха първите нови потури. Бяха ми тежички, но аз ги вързал бях с едно въженце през врата, под ризката, че тогава нямаше тиранти, и ми седяха потурките опнати: всички, като минавах през улицата, викаха: