Задача за ваканцията

Краката на Джъртън го отнесоха нататък точно в критичния момент, когато щеше да се разкрие изплъзващата се самоличност на дамата. Божичко, коя беше тя? Джъртън едва ли би могъл да изтича след напълно непознат човек и да го пита за някого, който случайно е минавал край него. Освен това желателно бе да продължава да си придава вид, че наглежда вещите. След минута-две обаче важната личност — мъжът, който бе разпознал загадъчната дама — се появи отново, този път сам. Джъртън събра цялата си смелост и му препречи пътя:

— Струва ми се, чух ви да казвате, че познавате дамата, която напусна хотела преди малко — висока, в сиви дрехи. Извинете ме, че ви питам за името й: разговарях с нея половин час и тя… ъъъ… тя познаваше цялото ми семейство, а явно познава и мен, така че, предполагам, двамата сме се срещали някъде по-рано, но както и да се мъча, не мога да се сетя коя е; дали бихте могли…

— Разбира се. Това е мисис Струп.

— Мисис Струп? Само мисис, така ли? Няма титла?

— Има титла, но спортна — тя е победителка в местния шампионат по голф. Чудесна жена, много често се появява и във висшето общество, само че страда от неприятния навик да губи паметта си от време на време и се забърква в разни истории. И се ядосва, ако й ги припомните по-късно. Приятен ден, сър.

Мъжът продължи нататък, а Джъртън, преди да има време да асимилира току-що чутото, бе стреснат от висок свадлив глас — някаква дама редеше гневна тирада пред обърканите хотелски служители:

— Не е ли докаран тук по погрешка багаж от Лондон, пътна чанта и тоалетен несесер, с името Кестрел-Смит? Никъде не може да се намери. Със собствените си очи видях да го качват в специалния вагон на гара Виктория. И… каквооо?! Та това е моят багаж! И ключалките са разбити!…