Годината на Солженицин
- Автор: Залигин Сергей
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Григорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Годината на Солженицин». Краткое содержание книги:
И затова в руската литература непременно трябваше да се появи писател, който да надделее собствената си страдалческа съдба и да се реши да разкаже за страданието, при това вече не от собствено име, а от името на народа, без да пренебрегва законите на сюжета, лиризма, художествената проникновеност, художествения образ, самата художествена литература! И ето какво е, по гулаговски метод арестуване на човек, след това разпит, после изтезания, затвор или карцер, лагер, служебно куче, лагерна чорба, партенка, лъжица и затворническа риза, какво представлява и самият затворник, също такъв предмет, но все още жив, непровинил се в нищо освен в това че той — тя — са имали нещастието да се родят, за да страдат заради нечии заблуди.
Трябваше да се яви писател, който да ни покаже колосален и невиждан досега държавен механизъм, гарантиращ страданието, енергията на механизма, неговата конструкция, историята на създаването му, търсенията и находките на конструкторите. Без такъв писател днес не можем да си представим нито нашата история, нито литературата ни, нито самите себе си. Невъзможно е!
А литературата като такава тук отново придобива значение далеч не за самата себе си, а на литература, в която писателят без всякакви посредници гледа страданието право в лицето, за да види какво представлява то, това лице, когато е човешка личност — и вчера, и днес, когато то е история на страната в продължение на десетилетия — едно, друго, трето и така нататък.
Та нали в руски, роден контекст популярният израз „да гледаш истината в очите“ е равнозначен с „да гледаш страданието в очите“.
Такава е нашата история.
Чрез страданията на отделния човек постигаме страданията на народа, а чрез страданията на народа — страданията на човечеството. Не всички народи страдат — и слава Богу! — но всички би трябвало да знаят какво представлява страданието, защото незнание от този род води към престъпност и в отношенията между народите.
Някои народи-щастливци са пример за всички останали, но пример само дотогава, докато щастливият разбира нещастния, когато проблемите за съществуването и оцеляването на единия не само не са чужди, но и са близки на всички останали.
Солженицин дори в този смисъл е международен писател именно поради факта, че винаги е национален, но никога не е националистичен и подражателен. Какъв ти национализъм тук, когато става въпрос за страдание?! А под сурдинка и за състрадание.
По-нататък.
Солженицин стана писателят, който си бе възложил и до голяма степен вече е изпълнил (не само в „Архипелагът ГУЛАГ“, но и с цялото си творчество) задачата да разкрие страданието, задача, без изпълнението на която руската литература не би останала това, което все още е.
И все пак, тъй като още сега в редакционната поща се срещат протести против публикуването на това произведение, значи има и друга логика и обществото трябва да знае за нейното съществуване.
Какви чудесни художествени образи е създал Солженицин в „Един ден на Иван Денисович“, в „Матрьонината къща“, в „Случай на гара Кречетовка“, пък и във „В първия кръг“, в „Раковият корпус“ — също, колкото по-нататък отиваме, вниманието на писателя привлича не толкова художествения образ, колкото онова, което става около него, заобикалящият образите свят — светът на държавата, светът на науката, светът на обществото, в което човек живее и съществува, светът от събития. Той изследва и човека, и средата, обитавана от него, та в този смисъл е и еколог.
Солженицин опознава личността чрез събитието, а не събитието чрез личността, както правят мнозина писатели, например Пастернак в „Доктор Живаго“.
Може би в това отношение творчеството му губи в смисъл на чиста белетристика, но нали „чиста белетристика“ се пише все по-малко и по-малко по света, а Солженицин все повече се превръща в историк и социолог. Немалко усилия са необходими, за да се прочетат двайсетте обемисти тома с негови произведения, но нали продуктивен е само онзи труд, който може да накара и другите да се трудят. Който, щом като е така, се оказва най-икономичен и целесъобразен, а целесъобразността тук е налице: прочитайки само двадесетте тома на Солженицин, читателят ще избегне необходимостта да чете стотици книги на други автори. А понякога ми се струва, че днес четем разказаното от Достоевски като увод към Солженицин. Не ние, читателите, не и те самите така са разрешили тоя въпрос — така разрешава въпроса историята, нашата действителност от близките десетилетия, ония събития, които Достоевски дори не е могъл да си представи.