Затворникът

Без да искам (и без да съм в състояние да се съпротивлявам) краката ми сами започнаха да се плъзгат към изхода. Безсилен да направя каквото и да било, изкрещях:

— Ти самият си слепец, Драконе! Не мислиш ли, че има възможност да си проспал любовта на тази жена и сега да се самобичуваш за нищо?!

Това бе последният път, когато чух смеха му.

— Пътят към моето сърце минава през труповете на съперниците ми, отче. Това е единственото, в което вярвам… след като го видя и почувствам.

Докато слизах надолу по влажните стъпала, в главата ми се въртяха няколко заблудени, хаотично летящи мисли. Първата — че Орденът трябва доста да се потруди, докато успее да създаде желаната панацея. Втората — че без помощта на Дракона бяхме обречени, понеже Мъртвият Град и Поглъщащите щяха да унищожат и малкото останало човешко у хората. А третата — че и аз самият не по-зле от Онзи, Който Не Се Променя знаех, че няма начин да отвориш очите на жена.

Но със сигурност поне щяхме да опитаме. Ние от Ордена сме големи оптимисти.

А (иска ми се да вярвам) такъв май е и Джаред Терънс ван Сторн.

Или просто Тери — за… хм… приятелите.